Тотален контрол

— В тази виелица? Пътят вероятно е затрупан. По това време на годината по-голямата част от щата Мейн е затворен! Компютърът е под носа ни. Ще останеш в колата и няма да изключваш двигателя. Ще се върна, докато преброиш до три.

— Татко…

— Сидни, наоколо няма никой. Сами сме. Ще взема пушката. Просто ме чакай на улицата, защото колата може да забуксува по алеята.

— Добре татко, само побързай.

Проследи го с поглед, докато приближаваше къщата с пушка в ръка. После огледа улицата. Баща й може би беше прав. Взе плика с дискетата и го мушна в чантата си. Не искаше да я загуби още веднъж. Прозорците на къщата светнаха и тя се стресна. Стаи дъх. Баща й знаеше какво прави. Бяха съвсем близо до целта. След малко пак погледна нататък. Входната врата се затвори, в снега захрущяха стъпки. Баща й бе свършил бързо.

— Сидни! — Вдигна рязко глава и с ужас видя баща си на терасата на втория етаж. — Бягай!

Видя, че някой го държи. Събориха го. Чу вика му още веднъж и после всичко притихна. В очите й светнаха фарове на кола. Обърна се напред, белият микробус закова на сантиметри от бронята. Вероятно се беше движил с угасени светлини.

След това видя силуета до страничното стъкло, цевта на автомата, която се спусна надолу. С едно единствено движение натисна бутона за автоматично заключване на вратите, включи на задна и настъпи педала. Успя да се сниши миг преди откосът да натроши половината предно и страничното стъкло. Предницата на тежката кола поднесе и блъсна стрелящия в близката преспа. Най-накрая колелата зацепиха и кадилакът потегли. Сидни напрегна сили, за да удържи колата и видя как белият микробус приближава. Стигна кръстовището и леко го задмина, после включи на скорост и зави рязко. След още малко се носеше по шосето. През счупените стъкла нахлуваше вятър и сняг. Погледна в огледалото. Нищо. Защо не я преследваха? Отговори си веднага, щом като умът й заработи отново — защото бяха хванали баща й.

57.

— Дръжте се, момчета, пристигаме.

Каплан намали скоростта и тресящият се самолет се спусна под ниските облаци. На няколко мили напред се виждаха сигналните светлини, очертаващи пистата. Каплан се взря в светлините, водещи към безопасността, и извика гордо:

— Дявол да го вземе, бива си ме!

Минута след това самолетът кацна в снежната виелица и вратата се отвори още преди да спре окончателно. В кабината нахлу мразовит въздух и освежи замаяните глави на пътниците. Командосите слязоха, а няколко от тях седнаха на замръзналата земя и започнаха да дишат дълбоко.

Джаксън слезе последен. Сойър се приближи до него.

— По дяволите, Рей, бял си като снега.

Джаксън отвори уста, за да каже нещо, но вместо това посочи с треперещ пръст партньора си, закри лицето си с длан и тихо тръгна с командосите към джипа, който ги очакваше. До него стоеше полицай, който им правеше знаци със запалено фенерче.

Сойър надникна в самолета и извика:

— Благодаря за возенето, Джордж. Ще ни изчакаш ли? Не знам кога ще приключим.

Каплан се засмя.

— Шегуваш ли се? За нищо на света не бих пропуснал шанса да ви върна у дома. Ще ви чакам колкото трябва.

Сойър изсумтя в отговор, затвори вратата и изтича при другите. Когато видя раздрънкания джип за арестанти, замръзна на място.

— Съжалявам, момчета — обади се полицаят, — но само това може да събере осем души.

Сойър и Джаксън се качиха отзад. Предната седалка беше отделена с малко прозорче, на което беше изпъната мрежа. Джаксън се приближи и извика:

— Може ли да пуснеш някакво отопление при нас?

— Съжалявам — отговори полицаят. — Возихме един побеснял арестант и той счупи топлоотводите. Още не са поправени.

Сойър се сви на мястото си и се загледа в гъстите кълба пара, които се образуваха от дъха им. Опря карабината си на пода и разтри ръце, за да ги стопли. Струя леден въздух, проникваща от някаква невидима дупка, го удряше право между плещите. Потрепери. Боже, помисли си, сякаш някой е пуснал климатика на най-студеното! Не беше чувствал такъв студ от убийството в гаража на „Тайлър, Стоун“. След това си спомни другата климатична инсталация и ефекта от нея — в апартамента на убития фалшив служител на фирмата, зареждаща самолетите с гориво. Направи връзката и изтръпна. Боже господи!

Сидни реши, че този, който е отвлякъл баща й, има само един начин да се свърже с нея. Спря пред един магазин и влезе в телефонната кабина. Набра домашния си номер. Телефонният секретар започна да изрежда съобщенията. Напрегна се, за да разпознае гласа от последното, но не успя. Даваха й телефонен номер, на който да позвъни. Беше клетъчен телефон. Пое дъх и го набра. Отговориха веднага. Гласът не беше онзи от телефонния секретар, но също й беше непознат. Трябваше да шофира двайсет минути северно от Бел Харбър и да свие към Порт Хейвън. След това подробно описваха как да стигне до едно изолирано място между Порт Хейвън и по-големия град Бат.

— Искам да говоря с баща си! — Отказаха й. — Тогава няма да дойда. Откъде да знам, че не сте го убили?