Тотален контрол

— Които отвътре имат найлон на мехурчета ли? — обади се Джаксън.

— Да, от тях.

— Колко голям?

— Не много. Около педя. Препоръчано писмо. С обратна разписка.

Сойър се опря с две ръце на бюрото и се вторачи в сержанта.

— Помниш ли адресите? На подателя или на получателя?

Сержантът пак забарабани с пръсти.

— Не помня подателя. Предположих, че е Фишер. Но беше за… Мейн. Да, за Мейн. Направи ми впечатление, защото миналата година ходихме там с жена ми. Ако имаш възможност, непременно иди. Вземи си и фотоапарата.

— Къде точно в Мейн? — Сойър полагаше неимоверни усилия да запази спокойствие.

Полицаят поклати глава.

— Някакъв Харбър… струва ми се.

Надеждата на Сойър се изпари. В щата Мейн имаше поне половин дузина градове, завършващи на Харбър.

— Хайде, помисли.

Сержантът изведнъж се облещи.

— Да не би в плика да е имало наркотици? Този Фишер наркотрафикант ли е? Имаше нещо странно в цялата работа. Затова ли ФБР се интересува от него?

— Не, не — отвърна Сойър с досада. — Няма нищо такова. Слушай, опитай се поне да си спомниш името на получателя.

Сержантът се замисли, но след малко поклати глава.

— Съжалявам, не мога.

— Не беше ли случайно Арчър? — обади се Джаксън.

— Не. Ако беше Арчър, щях да го запомня, защото един от колегите се казва така.

Джаксън му подаде визитката си.

— Добре. Ако си спомниш още нещо, каквото и да е, обади ми се. Много е важно.

— Разбира се. Веднага, можеш да разчиташ на мен.

Тръгнаха към изхода, сержантът седна пред компютъра. Изведнъж Сойър се извърна и насочи към него показалец, сякаш беше пистолет.

— Патерсън! — Бе си спомнил лепенката на кадилака пред къщата на Сидни.

Сержантът вдигна стреснато поглед.

— Името на получателя не беше ли Патерсън? — попита го Сойър.

Сержантът се усмихна и щракна с пръсти.

— Точно така. Бил Патерсън.

Усмивката му увисна във въздуха, защото двамата агенти се втурнаха презглава към изхода.

56.

Докато караха по заснежения път, Бил Патерсън хвърли поглед към дъщеря си.

— Значи онзи човек от твоята фирма е трябвало да ти изпрати пакет тук? Дискета от Джейсън? — Сидни кимна. — Но не знаеш какво има на нея, така ли?

— Файловете са шифровани, татко. Вече имам паролата, но трябва да получа дискетата.

— А тя не е дошла.

Сидни кимна.

— Обадих се във „Федерал Експрес“. Такава пратка не е регистрирана при тях. После се обадих в дома му, само че там имаше полицаи. Боже мой! — Сидни си представи какво може да е станало с Джеф и потрепери. — Ако е пострадал…

— А прослуша ли съобщенията на телефонния си секретар у дома? — попита баща й. — Може да се е обаждал.

Челюстта на Сидни увисна.

— Господи! Защо не се сетих по-рано!?

— Защото от два дни се криеш и се бориш за живота си, ето защо.

Сидни отби в една бензиностанция и спря пред телефонната кабина. Снеговалежът беше толкова силен, че не забеляза белия микробус, който отмина нататък по шосето, сви в един разклон, обърна и зачака кадилака.

Сидни мушна електронната си карта и набра домашния си номер. Стори й се, че мина цяла вечност, преди машината да заработи. Имаше много обаждания — роднини, приятели, братята й. Всички задаваха въпроси, съчувстваха й, възмущаваха се. Изчака всичките, докато накрая не чу познатия глас.

„Здравей, Сидни, обажда се чичо ти Джордж. Тази седмица с Марта заминаваме за Канада. Прекарваме си добре, въпреки че е много студено. Изпратих коледни подаръци за теб и Ейми с обикновена поща, защото проклетото бюро на «Федерал Експрес» беше затворено и не искахме да чакаме. Ще го получиш скоро. Препоръчано е, така че ще трябва да се подпишеш на разписката. Обичаме те и чакаме с нетърпение да се видим. Целуни Ейми.“

Сидни остави слушалката. Тя нямаше такъв чичо, но всичко й беше ясно. Притича до колата и се качи.

Баща й я погледна нетърпеливо.

— Е?

Сидни кимна и подкара с пълна газ, така че залепи баща си за седалката.

— Къде се разбърза толкова, по дяволите! — учуди се той.

— Към пощата.

Пощата се намираше в центъра на Бел Харбър. Сидни спря край бордюра, а баща й слезе и изтича вътре. След две минути се върна с празни ръце.

— Пощата за деня още не е пристигнала.

— Сигурен ли си? — попита Сидни.

Той кимна.

— Джером е началник на пощата от незапомнени времена. Каза да проверим към шест. Ще ни изчака и няма да затвори. Може и да не пристигне днес, щом е изпратена само преди два дни.

Сидни удари кормилото с юмрук и се отпусна уморено. Баща й сложи ръка на рамото й.

— Сидни, не се тревожи, ще пристигне. Само се надявам това, което е на нея, да сложи край на кошмара.

Сидни вдигна очи.

— Трябва, татко. Просто трябва.