Тотален контрол

Шестимата кимнаха мрачно. На дланите си всички имаха татуирана звезда, прободена със стрела — знакът на групата наемници, към която принадлежаха. Бяха все ветерани от Студената война. Като бивш служител на ЦРУ за Лукас не бе трудно да възобнови старите връзки, още повече че разполагаше с долари за примамка.

— Ще оставим Патерсън да вземе пратката, ще ги изчакаме да останат сами и ще ударим светкавично. — Лукас ги погледна и добави: — По един милион премия на човек, ако се справим. Ясно ли се изразявам, Скейлс?

— Можеш да вземеш дискетата — процеди през зъби Кенет Скейлс. — Аз ще се погрижа за дамата. Ще добавя и стареца. Безплатно.

— Първо дискетата, после прави каквото щеш — каза гневно Лукас.

Скейлс не отговори. Гледаше право пред себе си. Лукас понечи да каже още нещо, но размисли и нервно зарови пръсти в косата си.

През двайсетте минути, които му бяха необходими, за да се добере до Александрия, Рей Джаксън три пъти се опита да се свърже с Джеф Фишер от телефона в колата си, но без успех.

— Значи смяташ, че този тип е помогнал на Сидни Арчър да разчете паролата?

Сойър се обърна към него.

— Според дневника от следенето Сидни Арчър е идвала тук след убийствата в гаража на „Тайлър, Стоун“. Фишер е компютърният магьосник на фирмата.

— Да, само че, изглежда, не си е у дома.

— Може пък у тях да открием нещо, и без той да си е у дома, Рей.

— Не помня да сме вземали заповед за обиск.

— Това са подробности, Рей. Винаги си склонен да си губиш времето с дреболии.

Спряха пред къщата на Джеф Фишер и бързо се изкачиха по стъпалата.

Някаква млада чернокоса жена излезе от колата си и им извика:

— Няма го.

Сойър се обърна към нея.

— Не знаете къде е, предполагам? — Слезе при нея, помогна й да извади двата големи плика с продукти от задната седалка и се легитимира. Джаксън последва примера му.

Жената се стъписа.

— ФБР? Не знаех, че ФБР разследва кражбите с взлом.

— Кражби ли, мисис…

— Извинете ме. Казвам се Аманда. Аманда Рейнолдс. Живеем тук от две години и сега за първи път се наложи да дойде полиция. Откраднали са цялата компютърна техника на Джеф.

— Вече сте разговаряли с полицаите, както разбирам.

Жената го изгледа глуповато.

— Идваме от Ню Йорк. Там, ако не завържеш колата си за някой стълб, на сутринта няма да я намериш. Непрекъснато трябва да си нащрек. Но тук?

Тя поклати глава.

— Чувствам се като последна глупачка. Мислех си, че подобно нещо е невъзможно в този квартал.

— Кога видяхте мистър Фишер за последен път?

Жената сбърчи чело.

— Ами… преди три-четири дни. Времето е толкова ужасно, че всички си стоят вкъщи.

Благодариха й и подкараха към полицейския участък. Попитаха за кражбата от дома на Фишер и дежурният сержант чукна няколко пъти по клавиатурата, а после погледна екрана на компютъра.

— Да, у Фишер е имало кражба. Бях дежурен, когато го докараха. — Сойър и Джаксън се спогледаха. — Арестуваха го за превишена скорост, а той взе да разправя, че някой го бил следил. Решихме, че е прекалил с алкохола. Проверихме го с апарата и се оказа, че не е пил, но, тъй или иначе, вонеше на бира. За всеки случай го оставихме да пренощува тук. На следващия ден го пуснаха под гаранция. Определиха му дата за съда и си отиде.

— Джеф Фишер е бил арестуван? — попита Сойър с изненада.

— Именно.

— А на следващия ден е имало обир в дома му?

Сержантът кимна.

— Като ти тръгне зле…

— А описа ли хората, които са го следили? — попита Сойър.

Сержантът го изгледа, сякаш искаше да провери дали и той не е пил.

— Никой не го е следил.

— Сигурно ли е?

Сержантът погледна отегчено към тавана и се усмихна.

— Добре, установили сте, че не е бил пиян, а въпреки това сте го държали в ареста цяла нощ. Защо?

— Защото при някои от тези типове апаратът не показва нищо, дори да са къркани до козирката. Фишер е шофирал като бесен и се е държал като пиян. Преценихме, че е най-добре да го оставим при нас, за да изтрезнее, ако е пиян.

— И той не възрази?

— Не. Каза, че за първи път щял да нощува в арест, което било забавно. — Сержантът поклати плешивата си глава. — Ама че забавление!

— Не знаете ли къде е сега?

— Дори не можахме да го открием, за да му съобщим за обира. Както ви казах, плати си гаранцията, подписа се за датата на делото и изчезна. Ще стане наша грижа само ако не се яви пред съдията.

— Нещо друго случи ли се онази вечер? — попита Сойър разочаровано.

Сержантът забарабани с пръсти по бюрото. Сойър кимна на Джаксън и двамата си тръгнаха. Сержантът ги спря по средата на помещението.

— Онзи тип ми даде да пусна в пощата един плик. Вярно е, че нося униформа, само че приличам ли ви на пощальон?

— Плик ли? — мигом се завъртяха на пети и двамата.

Сержантът кимна.

— Обясних му, че има право на един телефонен разговор, а той каза, че ще се възползва, само че преди това ме молел да пусна плика в пощенската кутия на участъка. — Сержантът се засмя.

Сойър се вторачи в него.

— И ти пусна ли го?

Сержантът престана да се смее и премигна.

— Какво? А, да. Пуснах го. Кутията е ето там.

— Какъв беше пликът?

— Не точно като за писмо, а от онези, дебелите. Кафяв.