Тотален контрол

— Лошата новина е, че на онова летище няма кула за управление на полетите, така че ще трябва да разчитаме единствено на себе си. Все пак обещаха да обозначат пистата със светлини. Няма страшно, правил съм подобни неща много пъти.

— В такова време ли?

— Е, все трябва да има първи път, Лий. Не се безпокой. Тази машина е много устойчива, ще се справим.

— Щом казваш…

Самолетът се тресеше бясно и често пропадаше с по десетина метра. Изведнъж нещо сякаш го удари отпред и той застина. Всички в кабината изпъшкаха. Сойър погледна през прозореца и видя само бяла пустош. Бе загубил всякакво чувство за ориентация и посока. Струваше му се, че земята е на два метра отдолу и всеки момент ще се разбият.

— Времето наистина е много лошо — каза Каплан след малко и се обърна към Сойър. — Дръжте се, момчета, ще се издигнем над облаците. Бурята е силна, но не е чак толкова дълбока.

След малко друсането и пропадането престанаха и над тях се появи черно небе. Самолетът застана хоризонтално и продължи полета си на север.

От едно частно летище на около четирийсет мили западно от Вашингтон излетя друг самолет, с реактивни двигатели. Излетя двайсет минути преди Сойър и щеше да стигне до Бел Харбър почти два пъти по-скоро от турбовитловия СААБ.

В шест часа и няколко минути Сидни и баща й спряха пред пощата на Бел Харбър. Бил Патерсън влезе и след малко се появи с плик в ръка. Кадилакът потегли. Патерсън отвори плика и надникна вътре.

Сидни се обърна към него.

— Е?

— Дискета е.

Сидни видимо се успокои. Бръкна в джоба си, за да извади листа, на който беше записала паролата. Напипа голямата дупка, срязана от ножа, и пребледня. Спря колата и трескаво претърси всичките си джобове.

— Боже! Не мога да повярвам! По дяволите!

— Какво има, Сидни? — попита баща й.

— Паролата беше в джоба ми. Сега я няма. Изпаднала е в къщата, когато онзи се опитваше да ме нареже на парчета.

— Не я ли помниш?

— Беше много дълга, татко. Само цифри.

— Знае ли я някой друг?

Сидни облиза нервно устни.

— Лий Сойър. — Погледна огледалото по навик и включи на скорост. — Ще му се обадя.

— Сойър… не беше ли това едрият от ФБР, който дойде у вас?

— Да.

— Нали ФБР те търси? Не можеш да му се обадиш.

— Няма проблем. Той е на наша страна. Чакай малко.

Спря пред телефонната будка на бензиностанцията. Набра домашния номер на Сойър. Докато го чакаше да се обади, приближи бял микробус. Номерата му бяха от Роуд Айлънд. За миг тя го погледна подозрително, после забрави за него, защото видя полицейска кола. Единият полицай слезе и се запъти към барчето на бензиностанцията. Сидни се обърна с гръб, вдигна яката си и след минута отново се качи в колата.

— Щях да получа удар, като видях полицаите — каза Бил Патерсън неспокойно.

Сидни бавно потегли. Полицаят остана в барчето.

— Свърза ли се със Сойър? — попита баща й.

Сидни поклати глава.

— Какъв ужас! Най-напред имах дискетата, но нямах паролата. След това получих паролата, но пък дискетата не беше у мен. Сега е тук, но изгубих паролата. Ще полудея.

— Най-напред… откъде взе тази парола?

— От електронната поща на Джейсън в Америка Онлайн. О, боже!

— Какво?

— Мога да я взема пак… само че ми трябва компютър.

Баща й се усмихна.

— Имаме.

Тя се обърна рязко към него.

— Какво?

— Купих си лаптоп и го взех със себе си. Джейсън ме запали. Записвам си сметките, инвестициите, имам игри, рецепти, дори медицински съвети. Аз също съм абонат на Америка Онлайн. Имам модем и всичко необходимо.

— Татко, ти си чудесен!

— Има обаче един проблем.

— Какъв?

— Остана в къщата заедно с другия багаж.

— По дяволите! — изруга Сидни.

— Да идем да го вземем.

Тя поклати глава.

— Твърде рисковано е, татко.

— Защо? Въоръжени сме добре. Отървахме се от преследвачите. Сигурно си мислят, че отдавна сме изчезнали от района. Ще вляза и ще взема компютъра, после ще идем в мотела, ще го включим и готово.

Сидни се колебаеше.

— Слушай, не знам какво мислиш — продължи баща й, — но аз искам да видя какво пише на тази дискета. Ти не искаш ли?

Сидни прехапа устни, после даде мигач и подкара към къщата.

Реактивният самолет се промуши през ниската облачна покривка и кацна на частното летище. Тази част от крайбрежието на Мейн, сега курорт, посещаван от заможни хора, в миналото беше лятно убежище на големите гангстери. През декември там нямаше жива душа, ако не се броят хората от фирмата за поддръжка, които наминаваха веднъж седмично. Уединението на мястото беше едно от най-ценните му качества. Океанът бушуваше само на триста метра от пистата.

От самолета слезе група навъсени мъже. Качиха се в очакващата ги кола и потеглиха към близкия хотел. Самолетът заръмжа, придвижи се до другия край на пистата и отново спря. Слезе още един мъж и бързо тръгна към сградата.

Сидни едва удържаше кадилака по заснежения път. Снегорините бяха минали няколко пъти, но майката природа се мъчеше да надделее.

— Татко — обърна се тя към баща си, — не ми харесва тази работа. Хайде да продължим към Бостън. Ще стигнем след четири-пет часа. Ще отидем при мама и Ейми, а утре сутринта ще потърсим компютър.

Баща й реши да прояви упорство.