Тотален контрол

— Името ми е Сидни Арчър. Съпругът ми, Джейсън Арчър… — Гласът й секна, защото осъзна какво трябваше да каже. Прехапа устни, после продължи: — Беше в самолета. Авиокомпанията ми предложи да ме превози дотук, но… Предпочетох да дойда сама. Не знам защо, но го направих.

Полицаят се вторачи в нея. Погледът му омекна, изправените му рамене се отпуснаха.

— Съжалявам, мисис Арчър. Наистина. Някои от… другите близки на жертвите вече бяха тук. Не останаха дълго. В момента хората от Федералната авиационна агенция не искат наоколо да има хора. Утре ще дойдат пак, за да търсят… — Млъкна и се загледа в земята.

— Дойдох само да видя… — И тя млъкна. Погледна го. Очите й блестяха зачервени, бузите й бяха хлътнали, бръчките на челото й сякаш бяха замръзнали. Макар и да бе висока, с палтото си приличаше на дете — присвити рамене, ръце в джобовете.

Полицаят изглеждаше смутен, колебанието му беше видимо. Погледна към черния път, после надолу, към обувките си, после пак към нея.

— Почакайте малко, мисис Арчър. — Качи се в патрулната кола и след миг показа главата си през прозореца. — Влезте на топло, преди да се разболеете.

Сидни се качи. Вътре миришеше на цигари и разлято кафе. В джоба на предната седалка беше мушнато свито на руло списание. В средата, под таблото, имаше малък компютърен екран и друга апаратура. Полицаят свали стъклото, освети с фенерчето си задницата на джипа й, вдигна стъклото, набра регистрационния му номер и се вгледа в екрана. След това се обърна към Сидни.

— Проверих номера на колата ви — каза той. — Трябва да потвърдя самоличността ви. Не че не ви вярвам, не ме разбирайте погрешно. Едва ли някой би дошъл на това място на разходка. Все пак съм длъжен да действам по правилата.

— Разбирам.

Екранът се изпълни с информация, която полицаят бързо прегледа. Взе един бележник от таблото и плъзна пръст по списък с имена. След това вдигна очи. По лицето му личеше смущение.

— Казахте, че името на съпруга ви е било Джейсън Арчър?

Тя кимна замислено. Било. Думата я накара да изтръпне. Почувства как ръцете й започват да треперят неудържимо. Вената на лявото й слепоочие пулсираше.

— Просто исках да съм сигурен. Сред пътниците е имало още един Арчър, Бенджамин Арчър.

За миг се изпълни с надежда, но реалността отново я дръпна на земята. Не бе станала грешка. Ако беше, Джейсън щеше да й се обади.

— Имам снимка — каза тя, извади портмонето си и му го подаде. Той хвърли бегъл поглед на шофьорската й книжка, после очите му се спряха на снимката — Джейсън, Сидни и Ейми — отпреди месец. След няколко секунди й я върна.

— Няма нужда да проверявам нищо повече, мисис Арчър. — Обърна се към прозореца. — Нататък по пътя има още двама колеги. Хората от националната гвардия са навсякъде. Онези от Вашингтон все още са там, затова е и тази светлина. — Погледна я. — Не мога да напусна поста си, мисис Арчър. — Полицаят наведе глава към ръцете си. Тя проследи погледа му — видя венчална халка, толкова силно впита в пръста, че не би могла да се свали, ако не се среже. Полицаят изведнъж сви очи и по бузата му потече капка. Обърна рязко глава и вдигна ръка към лицето си.

Запали двигателя на колата и включи на скорост. Обърна се към нея и каза:

— Разбирам защо сте тук, но не ви препоръчвам да стоите дълго, мисис Арчър. Мястото не е… не е много приятно.

Колата заподскача по черния път. Полицаят се вторачи напред, към заслепяващата светлина.

— Има дявол, има и Бог, мисис Арчър. Самият дявол е направил това с този самолет, но хората от него сега са при Бога, всички до един.

Сидни кимна. Ужасно й се искаше да е прав.

Приближиха до светлините и тя почувства, че мислите й се отдалечават още повече.

— Имаше… видях един сак… брезентов, на сини шарки. Беше на мъжа ми. На него имаше инициали. Купих му го за едно пътуване преди няколко години. — Сидни се усмихна при спомена. — Всъщност купих му го на шега. Спорехме и за да докажа, че съм права, купих най-грозното нещо, което успях да намеря в магазините. Естествено, оказа се, че му харесва.

Сидни вдигна очи и видя изненадания поглед на полицая.

— Видях го… по телевизията — обясни тя. — Изглеждаше съвсем здрав. Има ли начин да ми го покажат?

— Съжалявам, мисис Арчър. Събраните неща вече са откарани. Последните заминаха с камиона преди около час.

— А знаете ли къде са ги откарали?

Полицаят поклати глава.

— Дори и да знаех, едва ли би имало значение. Нямаше да ви позволят. Вещите ще бъдат върнати едва след като приключи разследването. Като гледам какво е станало тук обаче, предполагам, че ще минат години. Съжалявам.

След малко патрулната кола спря при друг униформен полицай. Колегата му излезе от колата и двамата поговориха известно време навън, като поглеждаха към Сидни, която седеше в колата и не можеше да свали очи от светлините.

Стресна се, когато полицаят отвори вратата и се наведе.

— Мисис Арчър, можете да слезете.