Тотален контрол

Докато беше сама в къщата, Сидни проучи всички скришни кътчета, тласкана от сила, която не би могла да определи. Прекара часове на стола край прозореца, потънала в мисли за брака си с Джейсън. От дълбините на подсъзнанието й изплуваха всички подробности от тези години, дори и най-незначителните. Веселите спомени я караха да се усмихва тъжно, но това бе кратко — осъзнаваше, че всичко е безвъзвратно свършило, и очите й отново се наливаха със сълзи.

Накрая стана, мина бавно по коридорчето и влезе в малкия кабинет на Джейсън. Огледа оскъдната мебелировка и седна пред компютъра. Докосна с пръсти стъкления екран. Джейсън обичаше компютрите откакто го познаваше. Тя самата умееше да пише и да проверява електронната си поща — извън това познанията й бяха крайно ограничени.

Джейсън използваше електронната поща и проверяваше дали има съобщения поне по веднъж дневно. Сидни не бе проверявала, откакто бе научила за катастрофата. Реши, че е време да го направи. Вероятно мнозина от приятелите им бяха изпратили съобщения. Включи компютъра и зачака, докато през екрана преминат таблиците с думи и цифри, които не означаваха нищо за нея. Знаеше само кои цифри отбелязват наличната памет. Имаше предостатъчно. Машината бе конфигурирана за нуждите на мъжа й и беше мощна.

Вторачи се в числото за наличната памет. Осъзна покрусена, че последните три цифри, 7, 3 и 0, са рождената дата на Джейсън — 30 юни. Пое дълбоко въздух, за да не се разплаче отново. Отвори чекмеджето на бюрото и разсеяно затършува из съдържанието му. Като адвокат знаеше много добре през какви процедури трябва да мине, докато уреди документите около смъртта на мъжа си. По-голямата част от собствеността им беше обща, но все пак формалностите не бяха малко. На всеки рано или късно му се налагаше да преживее това, но тя не бе допускала, че на нея ще се случи толкова скоро.

Продължи да размества разсеяно книжата и канцеларските пособия в чекмеджето, докато пръстите й не напипаха нещо. Извади го. Беше картата, която Джейсън бе пуснал в чекмеджето, преди да тръгне към летището. Разбира се, Сидни не знаеше това. Погледна я. Приличаше на кредитна карта, само че върху нея беше написано „Трайтън Глоубъл“, „Джейсън Арчър“ и най-накрая „Ограничен достъп — ниво 6“. Челото й се сбърчи. Не беше виждала тази карта преди. Реши, че е нещо като пропуск, макар и да нямаше снимката на мъжа й. Мушна я в джоба си. Вероятно от фирмата щяха да й я поискат.

Свърза се с Америка Онлайн и компютърният глас я уведоми, че наистина има съобщения в електронната им пощенска кутия. Както предполагаше, много от приятелите им бяха изпратили съболезнованията си. Тя ги прочете, без да сдържа сълзите си. Накрая изгуби желание да чете и понечи да изключи компютъра. Изведнъж на екрана се появи ново съобщение. Беше адресирано до ArchieJW2@aol.com — електронния адрес на мъжа й. В следващия миг то изчезна, сякаш не се бе появявало.

Сидни написа нужната команда и отново провери съдържанието на компютърната пощенска кутия. Беше празна. Челото й се сбърчи в недоумение. Продължи да гледа втренчено екрана. Постепенно я обзе кошмарното чувство, че си е въобразила всичко. Бе станало толкова бързо! Разтри очи, въпреки че я боляха, и остана още няколко минути пред екрана, за да види дали съобщението ще се повтори, макар и да нямаше представа какво би могло да означава. Екранът си остана празен.

Миг след като Джейсън изпрати съобщението си още веднъж, то бе регистрирано и електронен глас съобщи, че е пристигнало. Този компютър обаче не беше в къщата на Сидни, нито пък в офиса й. В момента нямаше кой да го прочете. Трябваше да почака.

Сидни излезе от кабинета. Поради някаква причина изчезналото за миг съобщение на компютърния екран я изпълни с абсурдна надежда, сякаш Джейсън се бе опитал да се свърже с нея, където й да бе попаднал след катастрофата. „Глупости!“ — помисли си. Това бе невъзможно.

Час по-късно, след още един пристъп на безутешна скръб, Сидни се вкопчи в една снимка на Ейми. Дъщеря й се нуждаеше от нея. Трябваше да се овладее, да се погрижи за себе си. Отвори кутия консервирана супа, стопли я на печката, сипа си малко в една чиния и я занесе на масата. Успя да хапне няколко лъжици, вторачена в стените, които Джейсън бе обещал да боядиса, след като му бе опявала толкова много. Всичко наоколо, всеки предмет й навяваше спомени, които отново и отново събуждаха мъката й.

Усещаше как супата влива топли вълни в тялото й, но продължаваше да трепери от почти пълното изтощение. Грабна от хладилника бутилка натурален плодов сок и започна да пие направо от нея, докато треперенето престана. Накрая се поуспокои, почувства прилив на сили.