Тотален контрол

Джейсън извади листа от джоба си и го сложи в светлия кръг върху клавиатурата. Изведнъж долови някакво движение пред вратата. Притаи дъх, светкавично угаси фенерчето и намали яркостта на монитора. Остана неподвижен в тъмнината няколко минути. Върху челото му изби капчица пот и се спусна мързеливо надолу по носа му, докато не спря върху горната му устна. Беше твърде уплашен, за да я избърше.

След пет минути запали фенерчето отново, осветли екрана и продължи работата си. Усмихна се доволно, когато след няколко упорити опита успя да преодолее вътрешната система за сигурност, предпазваща мрежата от непозволен достъп. Заработи бързо и премина през всички файлове, които бе записал на листа. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малка дискета. Сложи я в устройството. След минута я извади, изключи компютъра и излезе. Премина през обърканите процедури за сигурност, каза „довиждане“ на Чарли и напусна сградата.

3.

Лунната светлина нахлуваше през прозореца и придаваше форма на предметите в голямото тъмно помещение. На тежкото дървено бюро имаше три реда снимки в рамки. На една от тях, на задния ред, се виждаше Сидни Арчър, с тъмносин делови костюм, облегната на блестящ сребрист ягуар. До нея — само по риза и с тиранти — беше Джейсън, който я гледаше влюбено в очите и се усмихваше. На друга снимка се виждаха двамата, облечени спортно, вдигнали ръце за поздрав и усмихнати, пред Айфеловата кула.

В средния ред имаше фотография на Сидни — с подпухнало лице и прилепнала към темето мокра коса — в болнично легло. В ръцете си държеше малко вързопче със стиснати клепачи. На съседната снимка се виждаше Джейсън — с отнесен поглед, небръснат, само по фланелка и къси гащета, — легнал на пода. Върху гърдите му беше сложено детето — сега очите му бяха широко отворени и невероятно сини.

Средната снимка от предния ред бе правена в Деня на Вси светии. Вързопчето сега беше на две годинки и облечено като принцеса с диадема и чехлички. Майката и бащата извисяваха гордо ръст отзад, забили погледи в обектива, обгърнали с ръце раменете на дъщеря си.

Джейсън и Сидни бяха в леглото си. Джейсън се мяташе неспокойно. Бе минала седмица след последното му среднощно посещение в офиса. Сега плащаше — не можеше да спи. До вратата на спалнята беше оставена една добре натъпкана и особено грозна брезентова чанта на сини райета и с инициали на известна авиокомпания, а до нея стоеше черна метална кутия. Часовникът на нощното шкафче показваше два сутринта. Дългата слаба ръка на Сидни се плъзна по главата на Джейсън и бавно започна да реши косата му.

Сидни се надигна на лакът и без да престава да си играе с косата на мъжа си, се приближи до него, докато тялото й опря плътно до неговото. Тънката нощница бе прилепнала до кожата й.

— Спиш ли? — попита тя шепнешком. Единствено скърцането и стенанията на старата къща нарушаваха тишината.

Джейсън се обърна към жена си и я погледна.

— Не.

— Сигурна бях… неспокоен си. Понякога се въртиш насън. Като Ейми.

— Надявам се, че не съм бълнувал. Не искам да издам тайните си — усмихна се вяло той.

Дланта й се спусна към лицето му и го погали.

— Предполагам, че всеки има нужда от своите тайни… Макар че се споразумяхме да нямаме такива. — Тя се засмя, ала смехът й бе насилен. Джейсън отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но веднага я затвори, протегна ръце, погледна часовника и изпъшка.

— Боже, вече няма смисъл да се опитвам да спя. Колата ще бъде тук в пет и половина.

Сидни погледна към пътната чанта и се намръщи.

— Това пътуване наистина дойде като гръм от ясно небе, Джейсън.

Той не я погледна, а само избърса очите си и се прозина.

— Знам. Аз самият научих едва вчера късно следобед. Щом като босът каже тръгвай, трябва да тръгнеш.

Сидни въздъхна.

— Знаех си, че рано или късно и двамата ще трябва да сме извън града по едно и също време.

Джейсън я погледна. В гласа му имаше безпокойство.

— Не успя ли да уговориш нещо с детската градина?

— Уговорих една от жените да остава след работно време, но това не е проблем. Все пак няма да отсъстваш повече от три дни, нали?

— Най-много три, Сид. Обещавам. — Той разтри темето си енергично. — Не би ли могла да не пътуваш до Ню Йорк точно сега?

Сидни поклати глава.

— Адвокатите не могат да отказват служебни командировки. Не влиза в правилата.

— За бога, Сид, за три дни ти правиш повече, отколкото голяма част от тях правят за пет.

— Скъпи, не е нужно да ти го казвам, но в нашата професия въпросът е какво направи за мен днес и още по-важно, какво ще направиш за мен утре и вдругиден.

Джейсън се надигна.

— И в „Трайтън“ е същото. Като фирма, която се занимава с авангардни технологии, очакванията им се простират чак до следващото хилядолетие. Един ден и на нашата улица ще огрее слънце, Сид. Може би още днес. — Джейсън я погледна.

Тя поклати глава.

— Сигурно. Но докато чакаш това да стане, аз ще продължавам да внасям пари, за да изплащаме заема, съгласен ли си?

— Добре. Понякога обаче човек трябва да е оптимист. Да гледа в бъдещето.