Тримата мускетари

Той се беше надсмял над нейната любов, унизил беше гордостта й, измамил беше нейното честолюбие, а сега погубваше щастието й, посягаше на свободата й, застрашаваше дори нейния живот. Нещо повече, повдигнал беше крайчеца на маската й, този щит, с който тя се покриваше и който я правеше толкова силна.

Д’Артанян отклони от Бъкингам бурята, с която го застрашаваше Ришельо заради кралицата. А тя мразеше Бъкингам, както мразеше всичко, което бе обичала. Д’Артанян се представи за дьо Вард, към когото тя изпитваше неукротимите капризи на тигрица, капризи, присъщи на жени с подобен характер. Д’Артанян знаеше страшната й тайна, а тя се бе заклела, че който я узнае, ще умре. И накрая, когато успя да получи открит лист и с помощта на него щеше да си отмъсти на своя враг, откритият лист й бе изтръгнат от ръцете и тя е пленница сега на д’Артанян, който ще я изпрати в някой гнусен Ботани Бей или в някой отвратителен Тайбърн на Индийския океан.

Защото всичко това положително произлизаше от д’Артанян. Кой би могъл да я покрие с толкова много позор, ако не той? Единствен той е могъл да съобщи на лорд Уинтър всички тия ужасни тайни, които беше разкрил една след друга по някаква зла съдба. Той познаваше нейния девер, той му е писал.

Каква омраза кипеше в нея! Бе неподвижна, с пламтящи и втренчени в пустата стая очи; като глухи стонове от дълбините на нейната гръд се изтръгваха понякога въздишки, сливаха се с шума на вълните, които прииждаха, ревяха, бучаха и се разбиваха с вечно и безсилно отчаяние в скалите, на които бе издигнат този мрачен и горд замък! С ум, озарен от мълниите на нейния бурен гняв, колко чудесни планове за отмъщение, които се губеха в далечното бъдеще, замисляше тя срещу госпожа Бонасийо, срещу Бъкингам и най-вече срещу         д’Артанян!

Да, но за да си отмъсти, трябваше да бъде свободна, а за да бъде свободна, трябваше да пробие стената, да изпили решетките, да продупчи пода, неща, които можеше да извърши търпелив и здрав мъж, но които трескавото възбуждение на една жена би провалило. И после, за да се направи всичко това, трябваше време — месеци, години, а тя… тя имаше само десет-дванадесет дни, както й беше казал лорд Уинтър, нейният девер, станал неин страшен тъмничар.

И все пак, ако беше мъж, тя щеше да опита всичко това и можеше да успее. Защо небето беше сгрешило така и беше поставило тази мъжествена душа в това крехко и нежно тяло!

И така, първите минути на нейното пленничество бяха ужасни: няколко яростни гърчове, които тя не можа да преодолее, платиха данък на слабата й женска природа. Но лека-полека тя обузда поривите на безумния си гняв, нервните тръпки, които разтърсваха тялото й, спряха и тя се сви на кълбо като уморена змия, която си почива.

— Хайде, хайде, безумна бях, че се увлякох така — каза си тя, като се загледа в огледалото, което отразяваше огнения поглед на очите й, сякаш разговаряше със себе си. — Без насилие, насилието е проява на слабост. Първо, никога не съм успявала по този начин. Ако употребявах силата си срещу жени, може би те щяха да бъдат по-слаби от мене и бих ги победила. Но аз се боря с мъже, а за тях аз съм обикновена жена. Да се боря като жена, моята сила е в слабостта ми.

Тогава, сякаш за да се убеди сама какви изменения би могла да наложи на своето толкова изразително и толкова подвижно лице, тя му придаде едно след друго всички изражения — от гняв, който сгърчваше чертите й, до най-кротката, най-нежната, най-прелъстителната усмивка. После косите й постепенно придобиха под опитните й ръце прическата, която тя мислеше, че ще увеличи прелестите на нейното лице. И доволна от себе си, прошепна:

— Хайде, нищо не е загубено. Аз съм все така хубава. Наближаваше осем часът вечерта. Милейди забеляза легло.

Тя помисли, че една почивка от няколко часа ще освежи не само главата и мислите й, но и цвета на нейното лице. Но преди да си легне, й хрумна по-добра мисъл. Беше чула да се говори за вечеря. Намираше се вече от един час в тази стая и навярно скоро щяха да й донесат храна. Затворницата не искаше да губи време и реши още тая вечер да опита почвата, като изучи характерите на хората, на които беше поверена да я пазят.

Светлина блесна под вратата. Тая светлина показваше, че тъмничарите й се връщат. Милейди, която беше станала, се отпусна бързо в креслото с отметната назад глава, с разплетени и пръснати хубави коси, с полугола шия, сред измачкани дантели, с едната ръка на сърцето, а другата отпусната.

Дръпнаха резетата, вратата изскърца, стъпки отекнаха в стаята и се приближиха.

— Поставете там тая маса — чу се глас, който затворницата позна, че е на Фелтън.

Заповедта бе изпълнена.

— Донесете свещи и сменете часовия — продължи Фелтън. Тази двойна заповед, която младият лейтенант даде на едни и същи лица, доказа на милейди, че и слугите, и пазачите и са едни и същи, с други думи, войници.

Всъщност заповедите на Фелтън бяха изпълнени бързо и мълчаливо, което даваше ясна представа за отличната дисциплина, поддържана от него.

Най-после Фелтън, който не беше погледнал още милейди, се обърна към нея.