Тримата мускетари

— И разпит да е, какво? — продължи кардиналът. — И други като вас са били разпитвани, господин Атос, и са отговаряли.

— Затова, монсеньор, аз предложих на ваше високопреосвещенство да задавате въпроси, ние сме готови да отговаряме.

— Какво беше писмото, което щяхте да четете, господин Арамис, и което скрихте?

— Писмо от жена, монсеньор.

— О, разбирам — каза кардиналът, — такива писма трябва да се пазят в тайна. Но все пак те могат да се покажат на един изповедник, а вие знаете, че аз имам духовен сан.

— Монсеньор — отговори Атос със спокойствие, което беше още по-страшно, защото той залагаше главата си с този отговор, — писмото е от жена, но то не е подписано нито от Марион дьо Лорм, нито от госпожа д’Егийон.

Кардиналът пребледня като мъртвец, зловеща мълния блесна в погледа му. Той се обърна, сякаш за да даде заповед на Каюзак и на Ла Удиниер. Атос видя движението му. Той пристъпи крачка към пушките, в които тримата му приятели бяха устремили поглед като хора, които не са склонни да се оставят да бъдат арестувани. Заедно с кардинала противниците бяха трима. Мускетарите заедно със слугите бяха седем. Той разсъди, че силите ще бъдат още по-неравни, защото Атос и другарите му действително крояха нещо тайно, и с един от ония бързи обрати, към които винаги прибягваше, целият му гняв се стопи в усмивка.

— Хайде! Хайде! — подхвърли той. — Вие сте храбри младежи, горди през деня, верни през нощта. Няма нищо лошо в това, да бдиш над себе си, когато бдиш толкова добре над другите. Господа, не съм забравил нощта, когато ме охранявахте до „Червения гълъбарник“. Ако имаше някаква опасност по пътя, който ще следвам, щях да ви помоля да ме придружите, но понеже няма никаква опасност, останете си тук и довършете бутилките, играта и писмото. Сбогом, господа.

И като възседна коня, който Каюзак беше довел, той махна с ръка и се отдалечи.

Четиримата младежи, прави и неподвижни, го следяха с очи, без да промълвят нито дума, докато той изчезна.

После се спогледаха.

Всички бяха унили, защото въпреки приятелското сбогом на негово високопреосвещенство, те разбраха, че кардиналът си отиваше побеснял от яд.

Само Атос се усмихваше с властна и презрителна усмивка. Когато кардиналът не можеше да ги чуе, нито да ги види, Портос, който изпитваше голямо желание да излее гнева си върху някого, извика:

— Гримо се обади късно!

Гримо щеше да отговори, за да се оправдае. Атос дигна пръст и Гримо млъкна.

— Щяхте ли да предадете писмото, Арамис? — запита д’Артанян.

— Аз бях решил — отвърна Арамис медения си глас — да постъпя така: ако беше изискал да му се предаде писмото, с едната ръка да му подам писмото, а с другата да го пронижа с шпагата си.

— Очаквах това — рече Атос, — ето защо застанах помежду ви. Наистина този мъж е много непредпазлив, като разговаря така с други мъже. Изглежда, че винаги е имал работа само с жени и деца.

— Драги Атос — намеси се д’Артанян, — възхищавам се от вас, но въпреки всичко ние нямахме право.

— Как нямахме право! — извика Атос. — На кого е този въздух, който дишаме? На кого е този океан, по който се ширят погледите ни? На кого е този пясък, върху който лежим? На кого е писмото на вашата любима? На кардинала ли? Кълна се в честта си, този човек си въобразява, че светът му принадлежи. Вие стояхте тук объркан, смаян, загубил ума и дума, сякаш Бастилията се изправяше пред вас и гигантската Медуза ви превръщаше в камък. Хайде де, да си влюбен, значи ли да си съзаклятник? Вие сте влюбен в една жена, която кардиналът е затворил, вие искате да я изтръгнете от ръцете на кардинала. Това е игра, която играете с негово високо преосвещенство: писмото е вашият коз. Защо да покажете коза си на противника. Това не е прието. Нека го отгатне, на добър му час! Ние как отгатнахме неговия!

— Наистина — съгласи се д’Артанян — това, което казвате, е напълно разумно, Атос.

— В такъв случай нито дума повече за станалото и Арамис да продължи писмото на братовчедка си от онова място, където кардиналът го прекъсна.

Арамис извади писмото от джоба си, тримата приятели се приближиха до него, а тримата слуги се събраха пак край дамаджаната.

— Вие бяхте прочели само един-два реда — каза д’Артанян, — така че започнете отначало.

— На драго сърце — съгласи се Арамис.