Тримата мускетари

Милейди отпусна глава, сякаш беше смазана от тази присъда. Лорд Уинтър излезе, като кимна на Фелтън, който излезе след него, и затвори вратата.

След миг в коридора се разнесоха тежките стъпки на един моряк, който караулеше със секира на пояса и пушка в ръка.

Милейди остана известно време в същото положение, защото помисли, че може да я следят през ключалката. После дигна бавно глава — лицето й беше придобило страшен израз на заплаха и предизвикателство, — изтича и се ослуша на вратата, погледна през прозореца и като седна отново в грамадното кресло, потъна в размисъл.

XXI ОФИЦЕР

А кардиналът очакваше известия от Англия, но идваха само неприятни и тревожни новини.

Колкото и добре да беше обкръжен Ла Рошел, колкото и положителен да изглеждаше успехът, благодарение на взетите мерки и преди всичко на дигата, която не оставяше нито една лодка да проникне до обсадения град, все пак блокадата можеше да трае още дълго, а това беше голям позор за войските на краля и голямо затруднение за господин кардинала, на когото наистина не предстоеше вече да всява раздори между Луи XIII и Ана Австрийска, тъй като това беше направено, а да помирява господин дьо Басомпиер, който беше скаран с д’Ангулем.

Братът на краля, който беше започнал обсадата, остави на кардинала грижата да я довърши.

Градът въпреки невероятната упоритост на своя кмет се опита да направи нещо като бунт, за да се предаде. Но кметът заповядал да обесят бунтовниците. Тази мярка усмирила най-лудите глави, които решили тогава да умрат от глад. Тая смърт им изглеждала все пак по-бавна и по-несигурна от обесването.

От своя страна обсадителите залавяха от време на време пратеници, които ларошелци изпращаха при Бъкингам, или шпиони, които Бъкингам изпращаше на ларошелците. И в единия, и в другия случай се издаваше бърза присъда. Господин кардиналът произнасяше една единствена дума:

„Да се обеси!“ Поканваха краля да присъствува на обесването. Кралят идваше унил, сядаше на най-удобното място, за да види екзекуцията с всичките й подробности; това все пак го развличаше малко и го караше да понася търпеливо обсадата, но не му пречеше да скучае страшно и всеки миг да говори за връщане в Париж. Така че, ако нямаше пратеници и шпиони, негово високопреосвещенство въпреки богатото си въображение би изпаднал в голямо затруднение.

Но времето минаваше, а ларошелци не се предаваха. Последният шпионин, когото бяха заловили, носеше писмо. В това писмо ясно се казваше на Бъкингам, че градът е в отчаяно положение, но вместо да се добави: „Ако не ни дойдете на помощ след петнадесет дни, ще се предадем“, бе добавено само: „Ако не ни дойдете на помощ до петнадесет дни, ние всички ще умрем от глад“.

И тъй ларошелци възлагаха надежди само на Бъкингам. Бъкингам беше техният месия. Ясно беше, че ако един ден те се убедяха напълно, че не бива да разчитат вече на Бъкингам, ведно с надеждата щеше да угасне и тяхната смелост.

Той с голямо нетърпение очакваше да му съобщят от Англия, че Бъкингам няма да дойде.

Въпросът да се превземе градът с пристъп, обсъждан често в кралския съвет, винаги бе отхвърлян. Първо, Ла Рошел изглеждаше непристъпен, после кардиналът, каквото и да говореше, знаеше много добре, че ужасът от кръвта, проляна при тая среща, където французи трябваше да се бият срещу французи, беше връщане в политиката с шестдесет години назад, а кардиналът беше за оная епоха напредничав човек. И наистина опустошаването на Ла Рошел и избиването на три-четири хиляди хугеноти, които биха се оставили да ги убият през 1628 година, щеше да прилича много на клането през Вартоломеевата нощ в 1572 година. И после на всичко отгоре това крайно средство, от което кралят като добър католик никак не се отвращаваше, винаги пропадаше пред следния довод на обсаждащите града генерали: Ла Рошел може да се превземе само с глад.

Кардиналът не можеше да прогони от съзнанието си страха, който му внушаваше неговата страшна посланица, защото и той беше разбрал странните способности на тая жена ту змия, ту лъв. Изменила ли му беше? Или беше мъртва? Във всеки случай той я познаваше достатъчно и знаеше, че независимо от това дали е с него, или против него, дали е приятел, или враг, тя не можеше да стои в бездействие, ако няма големи пречки. Но откъде произлизаха тези пречки? Това не можеше да узнае.

Всъщност той с право разчиташе на милейди: подозираше в миналото на тая жена страхотни неща, които само неговата червена мантия можеше да покрие, и чувствуваше по една или друга причина, че тази жена му е предана, защото можеше да намери само в него закрила, по-голяма от опасността, която я застрашаваше.