Тримата мускетари

Той реши да воюва съвсем сам и да не се осланя на никого, а да чака щастлив случай. Продължи да строи знаменитата дига, която трябваше да умори от глад Ла Рошел. В очакване на това погледна тоя нещастен град, в който се криеше толкова голяма нищета и толкова героични добродетели, и като си спомни думите на Луи XI, негов политически предшественик, както той самият беше предшественик на Робеспиер, спомни си правилото на събрата на Тристан: „Разделяй и владей!“. Анри IV, като обсаждал Париж, заповядал да хвърлят през стените на града хляб и друга храна. Кардиналът заповяда да хвърлят писъмца, с които разясняваше на ларошелци колко несправедливо, егоистично и жестоко е поведението на техните водачи. Тия водачи имаха жито в изобилие, но не го раздаваха. Те възприемаха това правило, защото също си имаха правила, за тях нямаше значение дали жените, децата и старците ще измрат, стига мъжете, които трябваше да бранят стените на града, да останеха здрави и силни. Дотогава, било от самопожертвователност, било от безсилие да му се противопоставят, това правило, без да бъде общоприето, бе станало от теория практика. Но писмата на кардинала го накърниха. Писмата напомняха на мъжете, че тези деца, тези жени и старци, които оставяха да умират, бяха техни синове, жени и бащи. Че ще бъде по-справедливо всеки да сподели общото бедствие, за да може еднаквото положение да ги кара да вземат единодушни решения.

Тези писма оказваха онова въздействие, което очакваше от тях този, който ги беше писал, тъй като те подбудиха голям брой жители да влязат в частични преговори с кралската войска.

Но когато кардиналът виждаше как неговото средство дава вече плодове и се радваше, че го е приложил, един жител на Ла Рошел, който бог знае как бе успял да се промъкне през кралските бойни линии — толкова голяма беше бдителността на Басомпиер, на Шомберг и на дук д’Ангулем, самите те наблюдавани от кардинала — един жител на Ла Рошел, казахме, който идваше от Портсмут, се вмъкна в града и разказа, че видял там великолепна флота, готова да отплава след осем дни. Освен това Бъкингам съобщаваше на кмета, че най-после големият съюз срещу Франция ще бъде обявен и че френското кралство ще бъде нападнато едновременно от английски, австрийски и испански войски. Това писмо бе прочетено на всеослушание по всички площади, преписи от него бяха разлепени по улиците и дори онези, които бяха започнали да водят преговори, ги прекъснаха, решени да дочакат тази така тържествено обещана помощ.

Това неочаквано обстоятелство възвърна първите тревоги на Ришельо и го принуди пак да обърне неволно очи към другата страна на морето.

През това време, чужда на тревогите на своя единствен и истински началник, кралската армия водеше весел живот; в лагера имаше храна, имаше и пари; полковете си съперничеха по смелост и веселие. Да залавят шпиони и да ги бесят, да устройват опасни експедиции до дигата и по море, да измислят лудории и да ги изпълняват хладнокръвно, така прекарваха времето си войниците и това скъсяваше дните, дълги не само за ларошелци, измъчвани от глад и безпокойство, но и за кардинала, който ги обсаждаше така упорито.

Понякога кардиналът, вечно на кон, като съвсем обикновен кавалерист в армията, плъзгаше замисления си поглед върху тези толкова бавно издигащи се според него укрепления, които строяха под негово ръководство инженери, повикани от всички краища на френското кралство, и когато срещнеше някой мускетар от ротата на господин дьо Тревил, той се приближаваше до него, гледаше го някак особено и като виждаше, че не е някой от нашите четирима приятели, насочваше другаде проницателния си поглед и необятната си мисъл.

Един ден, измъчван от смъртна скука, изгубил надежда в преговорите с града, без известия от Англия, кардиналът излезе без определена цел, придружен само от Каюзак и Ла Удиниер. Той яздеше по пясъчния бряг, като сливаше необятните си мечти с необятния океан, и когато се изкачи бавно с коня си на един хълм, забеляза зад един плет излегнати на пясъка седем души, които се препичаха на редките по това време слънчеви лъчи. Около тях се търкаляха празни бутилки. Четирима от тези мъже бяха нашите мускетари, които се готвеха да чуят съдържанието на някакво писмо, което един от тях беше получил. Това писмо беше толкова важно, че ги бе накарало да оставят върху един барабан картите и заровете.

Другите трима отпушваха грамадна дамаджана колиурско вино; те бяха слугите на господа мускетарите.