Тримата мускетари

— Да, разбирам. След като наследихте моя брат, би ви било приятно да наследите и мене. Но знайте предварително, вие можете да ме убиете или да накарате да ме убият — аз съм взел мерки: нито пени от това, което притежавам, няма да мине във вашите ръце. Не сте ли вече достатъчно богата, вие имате близо милион и не можехте ли да се спрете на вашия гибелен път, ако не вършите зло само за безкрайното и възвишено удоволствие да го вършите? О, слушайте, казвам ви, ако паметта на моя брат не ми беше света, щяхте да изгниете в някой държавен затвор или да задоволите любопитството на моряците в Тайбърн. Аз ще мълча, но вие понасяйте спокойно своя затвор. След петнадесет или двадесет дни ще замина с армията за Ла Рошел, но в навечерието на заминаването ми ще дойде да ви вземе кораб, с който ще отплавате пред очите ми за южните ни колонии. И бъдете спокойна, ще ви пратя за другар човек, който ще ви разбие черепа при първия ваш опит да се върнете било в Англия, било на континента.

Милейди слушаше с внимание, което разширяваше пламналите й очи.

— Да — продължи лорд Уинтър, — сега ще живеете в тоя замък. Стените са дебели, вратите плътни, решетките здрави. При това прозорецът ви е отвесно над морето: хората от моя екипаж, които са ми предани на живот и на смърт, караулят край стената и охраняват всички изходи, които водят към двора. После стигнете ли двора, ще трябва да минете още през три решетки. Заповедта е изрична: една крачка, едно движение, една дума, която напомня на опит за бягство, и ще стрелят по вас. Ако ви убият, английското правителство, предполагам, ще ми бъде поне малко задължено, че съм му спестил труда. А, чертите ви възвръщат своето спокойствие, лицето ви придобива своята увереност: петнадесет дни, двадесет дни, казвате си вие, ха! Аз имам изобретателен ум и все ще измисля нещо. Аз имам дяволски ум и ще намеря някоя жертва. След петнадесет дни, казвате си вие, аз няма да бъда вече тук. Аха! Опитайте!

Като видя, че лорд Уинтър е отгатнал мислите й, милейди заби нокти в дланите си, за да преодолее всяко движение, което би придало на лицето й друг израз освен страх.

Лорд Уинтър продължи:

— Вие видяхте единствения офицер, който командува тук в мое отсъствие, и всъщност го познавате вече: той знае, както виждате, да изпълнява заповед, защото аз ви познавам, вие не сте дошли от Портсмут дотук, без да се опитате да го заговорите. Какво ще кажете? Мраморна статуя би ли била по-равнодушна и по-безмълвна? Опитвали сте вече силата на своите прелести над много мъже и за съжаление винаги сте успявали. Но опитайте ги върху него, дявол да го вземе, и ако успеете, ще призная, че сте самият демон.

Той отиде при вратата и с рязко движение я отвори.

— Повикайте господин Фелтън — нареди той. — Почакайте малко, ще ви представя на него.

Между двамата настъпи странно мълчание. В това време се чуха бавни и отмерени стъпки, които се приближаваха. Скоро в мрачния коридор се очерта човешки силует и младият лейтенант, с когото вече се запознахме, се спря на прага, очаквайки заповедите на барона.

— Влезте, драги Джон — покани го лорд Уинтър. — Влезте и затворете вратата.

Младият офицер влезе.

— Сега — започна лордът — погледнете тая жена; млада е, хубава е, има всички земни прелести, да! Това е чудовище, което на двадесет и пет годишна възраст е извършило толкова престъпления, колкото не можете да прочете за цяла година в архивите на нашите съдилища. Гласът й предразполага в нейна полза, хубостта й служи за примамка на жертвите, тялото й дори плаща това, което е обещало — трябва да й отдадем тая справедливост. Тя ще се опита да ви прелъсти, ще се опита може би дори да ви убие. Аз ви измъкнах от нищетата, Фелтън, направих ви лейтенант, спасих ви веднъж живота, знаете при какви обстоятелства. Аз съм за вас не само покровител, но и приятел, не само благодетел, но и баща. Тази жена се е върнала в Англия, за да посегне на моя живот. Аз държа тая змия в ръцете си. Сега ви повиках и ви казвам: приятелю Фелтън, Джон, синко, пази ме, а най-вече — пази се от тая жена, закълни се в спасението на своята душа, че ще я запазиш за възмездието, което е заслужила. Джон Фелтън, разчитам на думата ти! Джон Фелтън, вярвам в твоята честност!

— Милорд — отвърна младият офицер и чистият му поглед изрази цялата омраза, която можеше да се побере в сърцето му, — милорд, кълна ви се, че ще изпълня всичко така, както вие желаете.

Милейди издържа този поглед като безропотна жертва. Не можеше да се срещне по-смирено и по-кротко изражение от онова, което беше изписано на прелестното й лице. Самият лорд Уинтър едва позна тигрицата, която преди миг се готвеше да срази.

— Тя няма да излиза никога от тази стая, чувате ли, Джон — продължи лордът. — Тя няма да бъде във връзка с никого, ще говори само с вас, ако разбира се, вие й окажете честта да говорите с нея.

— Достатъчно, милорд, аз се заклех.

— А сега, госпожо, постарайте се да се помирите с бога, защото сте осъдена от хората.