Тримата мускетари

— Не. Намирам чудно само това, че сте били предупреден за моето пристигане.

— Но това е най-простото нещо, мила сестро: не забелязахте ли, че като влизаше в залива, капитанът на вашия малък кораб изпрати напред лодка с корабния си дневник и със списъка на екипажа, за да получи разрешение да влезе в пристанището? Аз съм комендант на пристанището, представиха ми списъка, в който видях вашето име. Моето сърце ми подсказа това, което ми потвърдиха вашите уста, с други думи, с каква цел сте се изложили на опасностите от толкова бурното или поне толкова неприятното по това време море и аз изпратих катера си да ви посрещне. Останалото знаете.

Милейди разбра, че лорд Уинтър лъже и това още повече я изплаши.

— Братко — продължи тя, — милорд Бъкингам ли видях тая вечер на вълнолома, когато пристигах?

— Да, него. Ах, разбирам, вие сте се зачудили, като сте го видели — рече лорд Уинтър. — Вие идвате от страна, където навярно много се занимават с него, а зная, че неговите въоръжения срещу Франция тревожат особено много вашия приятел кардинала.

— Моят приятел кардинала! — възкликна милейди, като видя, че и по този въпрос, както по другия, лорд Уинтър изглеждаше напълно осведомен.

— Как, не е ли ваш приятел? — продължи небрежно лордът. — Ах, извинете, така мислех; но ние ще се върнем към милорда дук по-късно, да не се отклоняваме от чисто сантименталната насока, която беше взел нашият разговор. Вие казахте, че идвате да ме видите, нали?

— Да.

— Добре! Аз ви отговорих, че желанието ви ще бъде напълно задоволено и ще се виждаме всеки ден.

— Нима ще трябва да остана вечно тук? — запита с някакъв ужас милейди.

— Неудобно ли ще се чувствувате тук, мила сестро? Искайте, каквото ви липсва, и аз веднага ще ви го доставя.

— Но аз нямам нито прислужничка, нито слуги…

— Ще имате, госпожо, ще имате. Кажете ми как беше обзавел първият ви мъж вашия дом и аз, макар че съм ви само девер, ще го обзаведа по същия начин.

— Първият ми мъж! — извика милейди, като се взря ужасена в лорд Уинтър.

— Да, вашият мъж, французинът. Не говоря за брат си. Всъщност, ако сте го забравили, той е още жив, мога да му пиша и той ще ме осведоми по този въпрос.

Студена пот изби по челото на милейди.

— Вие се шегувате — продума тя глухо.

— Имам ли такъв вид? — запита лордът, като стана и отстъпи крачка назад.

— Или по-скоро ме обиждате — продължи тя, като вкопчи сгърчени ръце в креслото и се повдигна.

— Да ви обиждам аз! — каза презрително лорд Уинтър. — Наистина, госпожо, вярвате ли, че това е възможно?

— Наистина, господине — повиши глас милейди, — вие сте или пиян, или луд. Излезте и ми изпратете една жена.

— Жените са много бъбриви, сестро! Не мога ли аз да ви бъда прислужничка? По такъв начин всичките ни тайни ще останат в семейството.

— Нахалник — извика милейди и сякаш тласната от пружина скочи към лорда, който я очакваше със скръстени ръце, но все пак с едната ръка върху дръжката на шпагата.

— Ехе! — подхвърли той. — Зная, че имате навика да убивате, но аз ще се браня, предупреждавам ви, дори и срещу вас.

— О! Имате право — рече милейди — и ми правите впечатление на човек, който е достатъчно подъл и може да дигне ръка срещу една жена.

— Може би да. Все пак ще имам оправдание: моята ръка, струва ми се, няма да бъде първата мъжка ръка, която се дига срещу вас.

И лордът посочи с бавно и обвинително движение лявото рамо на милейди, до което почти се докосна с пръст.

Милейди глухо изръмжа, отстъпи чак в ъгъла на стаята като пантера, която се присвива, за да се хвърли.

— О! Ръмжете, колкото си искате — извика лорд Уинтър, — но не се опитвайте да хапете, защото, предупреждавам ви всичко ще завърши във ваша вреда. Тук няма прокурори, които да уреждат предварително наследствата, няма и странствуващ рицар, който да ме вика на двубой заради прекрасната дама, която държа затворена. Но аз имам на разположение съдии, които ще съдят една достатъчно безсрамна жена, задето при жив мъж се е вмъкнала в леглото на по-големия ми брат лорд Уинтър и ви предупреждавам, че тия съдии ще ви изпратят при палача, който ще направи и двете ви рамене еднакви.

Очите на милейди хвърляха такива мълнии, че той, макар и мъж и въоръжен, пред жена без никакво оръжие, усети, че страх пропълзява до дъното на душата му. Но въпреки това продължи с нарастващ гняв: