Тримата мускетари

Когато тая заповед бе изпълнена, офицерът се осведоми гласно откъде е тръгнал корабът, какъв курс е държал, къде е спирал и на всички тия въпроси капитанът отговори лесно и без колебание. Тогава офицерът започна преглед на всички лица, едно след друго. Като се спря пред милейди, той се взря в нея по-внимателно, но не й продума нито дума.

После се върна при капитана и поговори още малко с него и сякаш корабът беше вече под негова власт, той нареди да направят маневра и екипажът веднага я изпълни. Тогава корабът продължи пътя си, съпровождан от малкия катер, който плаваше борд до борд с него и застрашаваше страната му с гърлото на своите шест топа, а лодката плаваше по браздата на кораба — малка точка до грамадната маса.

Докато офицерът разглеждаше милейди, милейди, разбира се, също го погълна с поглед. Но колкото и способна да бе тази жена с огнен поглед да чете в сърцата на хората, чиито тайни трябваше да отгадае, този път тя срещна толкова равнодушно лице, че изпитателният й поглед не можа да открие нищо. Офицерът, който се бе спрял безмълвен пред нея и я беше проучил така грижливо, бе навярно двадесет и пет — двадесет и шест годишен, с бяло лице и светлосини, малко хлътнали очи, устните му, тънки и добре очертани, останаха съвсем неподвижни; силно издадената му брадичка показваше оная силна воля, която в обикновения британски тип е израз на упоритост; откритото му чело, присъщо на поетите, на мечтателите и на военните, едва беше засенчено от къса и рядка коса, тъмнокестенява като брадата, която покриваше долната част на лицето му.

Когато влязоха в пристанището, беше вече нощ. Мъглата сгъстяваше още повече мрака и образуваше около сигналните фенери и светлините по вълнолома кръгове, прилични на кръга, който окръжава луната, когато времето е на разваляне. Въздухът, който дишаха, беше мрачен, влажен и студен.

Милейди, тази толкова силна жена, чувствуваше, че неволно трепери.

Офицерът поиска да му покажат пакетите на милейди, поръча да свалят багажа й в лодката и когато нареждането му беше изпълнено, покани и нея да слезе, като й подаде ръка.

Милейди го погледна и се поколеба.

— Кой сте вие, господине — запита тя, — който имате добрината да полагате толкова особени грижи за мене?

— Можете да разберете по униформата ми, госпожо; аз съм офицер от английската флота — отвърна младежът.

— Но нима офицерите от английската флота имат обичай да предлагат услугите си на своите съотечественици, когато те пристигат в някое пристанище на Великобритания, и да отиват в любезността си дотам, че да ги отвеждат чак до сушата?

— Да, милейди, такъв е обичаят, но съвсем не от любезност, а от предпазливост: във време на война чужденците биват отвеждани в определена за тях странноприемница, където остават под надзора на правителството, докато се съберат подробни сведения за тях.

Тези думи бяха произнесени с безукорна вежливост и най-спокойно. Но те не успяха да убедят милейди.

— Но аз не съм чужденка, господине — възрази тя с най-чистото произношение, което можеше да се чуе от Портсмут до Манчестер, — аз се наричам лейди Кларик и тази мярка…

— Тази мярка е обща, милейди, и безполезно ще бъде да искате да се направи изключение за вас.

— Тогава да вървим, господине.

Тя се опря на ръката на офицера и почна да слиза по корабната стълба — долу я чакаше лодката. Офицерът я последва; на кърмата беше постлана голяма мантия, офицерът я покани да седне върху мантията и седна до нея.

— Гребете — каза той на моряците.

Осемте гребла се потопиха в морето, ударите им се сляха в един звук, движенията им — в един замах и лодката сякаш полетя по водната повърхност.

След пет минути стигнаха брега.

Офицерът скочи на кея и подаде ръка на милейди.

Една карета чакаше.

— Тази карета за нас ли е? — запита милейди.

— Да, госпожо — отвърна офицерът.

— Нима странноприемницата е толкова далеч?

— На другия край на града.

— Да вървим — рече милейди.

И се качи решително в каретата.

Офицерът гледаше всички вещи да бъдат внимателно привързани отзад и когато това беше изпълнено, зае мястото си до милейди и затвори вратичката.

Веднага, без да му се даде никаква заповед и без да има нужда от указания за посоката, кочияшът подкара конете в галоп и потъна в улиците на града.

Толкова странното посрещане накара милейди да се замисли дълбоко; като видя, че младият офицер не беше никак наклонен да води разговор, тя се облегна в единия ъгъл на каретата и премисли всички възможни предположения.

Но след четвърт час, изненадана от дългия път, тя се наведе към прозорчето, за да види къде я водят. Не се виждаха вече къщи. В мрачината дърветата сякаш бяха грамадни черни призраци, които се гонеха един друг. Милейди изтръпна.

— Но ние не сме вече в града, господине — обади се тя. Младият офицер мълчеше.

— Няма да продължа нататък, ако не ми кажете къде ме водите. Предупреждавам ви, господине!

Тая заплаха не получи никакъв отговор.

— О! Това е вече много! — извика милейди. — Помощ! Помощ!

Но никой не й отговори, а каретата продължи да се носи напред: офицерът приличаше на статуя.