— Добре — рече Атос. — ще се приберем и ще я прочетем. Бележката изгаряше ръката на д’Артанян: той искаше да избърза, но Атос го хвана под ръка и момъкът беше принуден да върви в крак с другаря си.
Най-после се прибраха в палатката, запалиха лампа и докато Планше стоеше на вратата, за да не ги изненада някой, д’Артанян с трепереща ръка счупи печата и отвори дългоочакваното писмо.
То съдържаше половин ред с чисто британски почерк и съвсем кратко съдържание.
„Thank you, be easy.“
Което означаваше:
„Благодаря, бъдете спокоен.“
Атос все писмото от ръцете на д’Артанян, приближи го до лампата, запали го и не го пусна, докато то не се превърна в пепел.
После повика Планше.
— Сега, мойто момче — каза му той, — можеш да си поискаш седемстотинте ливри, но не си бил изложен на голяма опасност с такава бележка.
— Но това не попречи да измисля много начини, за да я крия — отвърна Планше.
— Хайде — подкани го д’Артанян, — разкажи ни всичко.
— Много е дълго, господине.
— Имаш право, Планше — съгласи се Атос — При това свири проверка и ще забележат, че при нас свети по-дълго, отколкото другаде.
— Добре — рече д’Артанян, — да лягаме. Спи спокойно, Планше.
— Уверявам ви, господине, че ще спя спокойно за пръв път от шестнадесет дни насам.
— И аз! — каза д’Артанян.
— И аз! — добави Портос.
— И аз! — обади се Арамис.
— Е, добре. Искате ли да ви призная истината? И аз също! — заяви Атос.
XIX
ЗЛА СЪДБА
А милейди, извън себе си от ярост, ръмжеше на палубата като лъвица, натоварена на кораб, и страшно й се искаше да се хвърли в морето и да изплува на брега, тъй като не можеше да се примири с мисълта, че е била оскърбена от д’Артанян и заплашвана от Атос и че напуска Франция, без да им отмъсти. Скоро тази мисъл стана толкова непоносима за нея, че с риск да я сполети най-страшното, тя умоляваше капитана да я свали на брега; но капитанът, който бързаше да избегне трудното положение, попаднал между френски и английски кръстосвачи, като прилеп между плъхове и птици, искаше много да стигне Англия и твърдо отказа да се подчини на това, което според него беше женска прищявка, като обеща на своята пътничка, която всъщност му беше препоръчана лично от кардинала, да я свали на някое бретонско пристанище било в Лориан, било в Брест, ако морето и французите позволят това; но вятърът беше насрещен, морето бурно и корабът криволичеше и правеше зигзаги. Девет дни след отплаването от Шарант милейди, мъртво бледа от мъка и ярост, виждаше само синкавите брегове на Финистер, които се показваха.
Тя пресметна, че за да премине този край от Франция и да се върне при кардинала й бяха необходими най-малко три дни; като се прибави и един ден за слизане на брега, ставаха четири; като се прибавят тези четири дни към другите девет, ставаха тринайсет загубени дни, тринайсет дни, през които можеха да се случат толкова важни събития в Лондон. Тя си помисли, че кардиналът положително ще изпадне в ярост, ако тя се върне, и ще бъде по-склонен да изслуша оплакванията на другите срещу нея, отколкото нейните оплаквания срещу другите. И тя остави да отминат Лориан и Брест, без да настоява пред капитана, който пък от своя страна умишлено не й напомняше. И така милейди продължи пътя си и в същия ден, в който Планше се качваше в Портсмут на кораба за Франция, пратеничката на негово високопреосвещенство навлизаше тържествено в пристанището.
Целият град беше обзет от необикновено вълнение — четири големи, наскоро построени кораби току-що бяха спуснати в морето; изправен на вълнолома, целият в злато, обсипан както винаги в диаманти и скъпоценни камъни, с шапка, украсена с бяло перо, което падаше на рамото му, стоеше Бъкингам, заобиколен от своя щаб, почти също така блестящ като него.
Беше един от онези хубави редки зимни дни, когато Англия си спомня, че има слънце. Погасналото, но все още величествено светило залязваше на хоризонта, като багреше едновременно небето и морето с огнени ивици и хвърляше върху кулите и старите къщи на града последен златен лъч, който блестеше по стъклата като отблясък от пожар.
Милейди поемаше морския въздух, който с приближаването към брега ставаше по-свеж и по-ухаен. Тя съзерцаваше цялата мощ на тия приготовления, които беше натоварена да разруши, цялата мощ на тази армия, която тя трябваше да срази сама — тя, жената — с няколко кесии злато, и мислено се сравняваше със страшната еврейка Юдит, която, като проникнала в лагера на асирийците, видяла безброй колесници, коне, мъже и оръжие, които с един замах трябвало да разпръсне като дим.
Корабът влезе в залива; но когато се готвеха да пуснат котва, един много добре въоръжен катер се приближи до търговския кораб, представи се за брегова охрана и спусна в морето лодка, която заплава към корабната стълба. В лодката имаше офицер, боцман и осем гребци; офицерът се качи на борда и бе посрещнат с онова уважение, което вдъхва униформата.
Офицерът поговори известно време с капитана, даде му да прочете книжата, които носеше, и по заповед на търговския капитан целият екипаж на кораба, моряци и пътници бе свикан на палубата.