Тримата мускетари

— Вие сте много щастлив — забеляза Атос, като ставаше — и много бих искал да мога и аз да кажа същото.

— Никога! — повтори швейцарецът възхитен, че човек като Атос му завижда за нещо. — Никога! Никога!

Като видя, че Атос става, д’Артанян също стана, хвана го под ръка и излязоха.

Портос и Арамис останаха, за да отговарят на шегите на драгуна и на швейцареца.

А Базен отиде да си легне върху купчина слама и понеже имаше по-голямо въображение от швейцареца, сънува, че господин Арамис е станал папа и го ръкополага за кардинал.

Но както казахме, Базен с щастливото си завръщане беше намалил само донякъде безпокойството, което измъчваше четиримата приятели. Дните на очакване са дълги и особено д’Артанян би се обзаложил, че сега дните са по четиридесет и осем часа. Той забравяше принудителното забавяне при плаването по море и преувеличаваше силата на милейди. Приписваше на тая жена, която му изглеждаше същински демон, съюзници, необикновени като нея. При най-лекия шум си въобразяваше, че идат да го арестуват и че водят Планше за очна ставка с него и с приятелите му. Нещо повече — голямото му доверие в достойния пикардиец от ден на ден намаляваше. Това безпокойство беше толкова голямо, че обхващаше Портос и Арамис. Само Атос си оставаше равнодушен, сякаш никаква опасност не витаеше около него и сякаш всичко наоколо беше както обикновено.

Особено на шестнадесетия ден това вълнение беше толкова явно у Д’Артанян и у двамата му приятели, че те не можеха да си намерят място и бродеха като сенки по пътя, по който трябваше да се върне Планше.

— Наистина — казваше им Атос — вие не сте мъже, а деца щом като една жена ви плаши толкова много! И от какво се боите в края на краищата? Да не ни затворят ли? Ами ще ни измъкнат от затвора: нали измъкнаха оттам госпожа Бонасийо? Да не ни обезглавят ли? Та всеки ден в окопа ние с радост се излагаме на по-страшни опасности, защото някое гюле може да ни строши крака, а уверен съм, че хирургът ще ни причини по-голяма болка, като ни реже крака, отколкото палачът, като ни реже главата. И така, чакайте спокойно. След два часа, след четири, след шест часа най-късно Планше ще бъде тук: той обеща, че ще бъде, а аз имам много голямо доверие в обещанията на Планше, който ми изглежда много честно момче.

— Ами ако не дойде? — обади се д’Артанян.

— Е, ако не дойде, значи е закъснял, това е всичко, може да е паднал от коня, може да се е преметнал през моста, може да е препускал толкова бързо, че да са му простинали гърдите. Е, господа! Всичко може да се случи — животът е броеница от малки неволи, които мъдрецът със смях отронва една по една. Бъдете мъдреци като мене, господа, седнете на масата и да пием. Бъдещето винаги изглежда розово, когато го гледаш през чаша шамбертенско вино.

— Много добре — отвърна д’Артанян, — на мене ми дотегна страха да не би виното, което пия да е от избата на милейди.

— Много сте придирчив — обади се Атос. — Такава хубава жена!

— Жигосана жена! — подхвърли Портос и гръмко се изсмя. Атос потрепера, прокара ръка по челото си, за да избърше потта, и стана с нервно движение, което не можа да прикрие. Денят изтече, а вечерта настъпи по-бавно, но най-сетне настъпи. Кръчмите се напълниха с посетители. Атос, който беше получил своя дял от диаманта, не излизаше вече от „Безбожника.“ Намерил беше в лицето на господин дьо Бюзиньи, който всъщност им беше дал великолепен обяд, достоен партньор. Те играеха заедно, както обикновено, когато удари седем часът. Чуха да минават патрулите, които отиваха да засилят постовете. В седем и половина свири вечерна проверка.

— Загубени сме — пошепна д’Артанян на ухото на Атос.

— Искате да кажете, че загубихме — рече спокойно Атос, като извади от джоба си четири пистола и ги хвърли на масата. — Хайде, господа — продължи той. — свирят проверка, да вървим да си лягаме.

И Атос излезе от „Безбожника“, последван от д’Артанян. Арамис вървеше след тях, хванал Портос под ръка. Арамис предъвкваше стихове, а Портос скубеше от време на време по някой косъм от мустаците си в знак на отчаяние.

Но ето че изведнъж в мрака се открои сянка, чиито очертания бяха добре познати на д’Артанян, и някакъв познат глас му съобщи:

— Господине, нося ви мантията, защото тая вечер е хладно.

— Планше! — извика д’Артанян, замаян от радост.

— Планше! — повториха Портос и Арамис.

— Е, да! Планше! — каза Атос. — Какво чудно има в това? Обеща, че ще се върне в осем часа и ето сега бие осем часа. Отлично. Планше, вие сте човек на думата и ако някога напуснете господаря си, ще ви взема на работа при мене.

— О, не, никога! — извика Планше. — Никога няма да напусна господин д’Артанян.

В същото време д’Артанян усети, че Планше му пъха бележка в ръката.

На д’Артанян много му се искаше да прегърне Планше при завръщането му, както го беше прегърнал на тръгване, но се побоя този изблик на чувства към слугата насред улицата да не се стори необикновен на някой минувач и се сдържа.

— Бележката е у мене — прошепна той на Атос и на приятелите си.