— Нямам нищо против — отвърна Арамис с онова простодушно доверие, което е присъщо на всеки поет. — Но обяснете ми в какво се състои работата: чувал съм да казват от тук-там, че тая снаха била негодница, дори аз сам се убедих в това, като слушах разговора й с кардинала.
— По-тихо, дявол да го вземе! — прошепна Атос.
— Но — продължи Арамис — аз не зная подробностите.
— Аз също — додаде Портос.
Д’Артанян и Атос се гледаха известно време мълчаливо.
Най-после Атос, като се съсредоточи и стана по-блед от всеки друг път, кимна с глава, че е съгласен — д’Артанян разбра, че може да говори.
— Добре! Ето какво трябва да се пише — започна д’Артанян: — „Милорд, вашата снаха е престъпница, която искаше да ви убият, за да ви наследи. Но тя не е имала право да се омъжи за вашия брат, тъй като е била омъжена вече във Франция и понеже е била…“
Д’Артанян се спря, сякаш търсеше думата, и погледна Атос.
— Изгонена от съпруга си — подсказа му Атос.
— Защото е била жигосана — продължи д’Артанян.
— Ха! Невъзможно! — извика Портос. — Искала е да убият девера й?
— Да.
— И е била женена? — запита Арамис.
— Да.
— И мъжът й е забелязал, че има жиг на рамото й? — ахна Портос.
— Да.
Трите да бяха казани от Атос с все по-мрачен и по-мрачен глас.
— А кой е виждал този жиг? — запита Арамис.
— Д’Артанян и аз или по-скоро, за да спазим хронологическия ред, аз и д’Артанян — отвърна Атос.
— А мъжът на това ужасно изчадие жив ли е още? — запита Арамис.
— Жив е.
— Уверен ли сте?
— Уверен съм.
Последва студено мълчание, което всеки изживя според характера си.
— Този път — продължи Атос, като наруши пръв мълчанието — д’Артанян ни нахвърли прекрасен план и това трябва да се напише най-напред.
— Дявол да го вземе! Имате право, Атос — забеляза Арамис, — трудно е да се съчини такова писмо, господин канцлерът дори би се затруднил да напише толкова убедително послание, а господин канцлерът съставя много умело протоколите. Няма значение! Мълчете, пиша.
И Арамис наистина взе перото, мисли известно време, написа осем или десет реда с изискан дребен женски почерк, после тихо и бавно, сякаш претегляше добросъвестно всяка дума, прочете следното:
— Добре! Това е чудесно — рече Атос, — вие имате перо на държавен секретар, драги ми Арамис. Сега лорд Уинтър ще си отваря добре очите, стига предупреждението, разбира се, да стигне до него, а дори и да попадне в ръцете на негово високопреосвещенство, ние няма да бъдем злепоставени. Но понеже слугата, който ще замине, може да ни уверява, че е бил в Лондон, а да се спре в Шателро, ще му предадем с писмото само половината сума, като му обещаем останалата половина, когато донесе отговора. У вас ли е диамантът? — продължи Атос.
— Аз имам нещо повече — пари.
И д’Артанян хвърли кесията върху масата. При звъна на златото Арамис дигна очи. Портос потрепера, а Атос остана равнодушен.
— Колко има в тази кесийка? — запита той.
— Седем хиляди ливри в луи по дванадесет франка.
— Седем хиляди ливри! — извика Портос. — Значи това нищо и никакво диамантче струвало седем хиляди ливри?
— Изглежда — каза Атос, — щом като те са тука. Не предполагам нашият приятел д’Артанян да е прибавил свои пари.
— Но, господа, ние не мислим за кралицата — обади се д’Артанян. — Да се погрижим малко за здравето на нейния мил Бъкингам. Това е най-малкото, което й дължим.
— Имате право — съгласи се Атос. — Но това е работа на Арамис.
— Добре — отвърна Арамис, като се изчерви. — Какво трябва да направя?
— Много просто — продължи Атос, — да съчините второто писмо до опитното лице, което живее в Тур.