Тримата мускетари

Всеки предлагаше своя слуга: Атос говореше за въздържаността на своя Гримо, който говореше само когато неговият господар му разшиеше устата. Портос хвалеше силата на Мускетон, който беше толкова едър, че можеше да набие четирима души с обикновен ръст. Арамис, уверен в ловкостта на Базен, отрупваше с похвали своя избраник. И накрая д’Артанян имаше пълна вяра в храбростта на Планше и напомняше как той се беше държал в трънливото булонско приключение.

Тези четири добродетели дълго си оспорваха първенството и дадоха възможност за блестящи разсъждения, които няма да приведем тук от страх да не отнемем много време.

— За съжаление — забеляза Атос — би трябвало онзи, когото изпратим, да съчетава в себе си и четирите качества.

— Но къде да намерим такъв слуга?

— Невъзможно! — рече Атос. — Зная много добре, затова вземете Гримо.

— Вземете Мускетон.

— Вземете Базен.

— Вземете Планше. Планше е храбър и ловък — това са вече две качества от четирите.

— Господа — обади се Арамис, — най-важното не е да знаем кой от нашите четирима слуги е най-въздържан, най-силен, най-ловък и най-храбър, най-важното е да узнаем кой обича най-много парите.

— Арамис казва нещо много умно — додаде Атос. — Трябва да използуваме недостатъците на хората, а не техните добродетели. Господин абате, вие сте голям нравоучител!

— Разбира се — изтъкна Арамис. — Поръчките ни трябва да бъдат добре изпълнени не само за да успеем, а и за да не се провалим! Защото в случай на несполука касае се за главите ни, а не за слугите…

— По-тихо, Арамис — предупреди Атос.

— Имате право… не за слугите — продължи Арамис, — а за господаря и дори за господарите! Толкова ли са ни предани нашите слуги, та да изложат заради нас живота си на опасност? Не.

— Повярвайте — заяви д’Артанян, — аз почти мога да отговарям за Планше.

— Добре, скъпи приятелю, прибавете към безкористната му преданост една прилична сума, която да му създаде някои и други удобства, и тогава, вместо да отговаряте веднъж, отговаряйте два пъти за него.

— Боже мой, вие пак ще бъдете излъган — каза Атос, който беше оптимист, когато ставаше дума за предмети, и песимист, когато ставаше дума за хора. — Те ще обещаят всичко за пари, а по пътя страхът ще им попречи да действуват. Пипнат ли ги веднъж, ще ги притиснат, а притиснат ли ги, ще си признаят. Дявол да го вземе, не сме деца! За да отидеш в Англия — Атос сниши глас, — трябва да прекосиш цяла Франция, осеяна с шпиони и с изчадия на кардинала, трябва пропуск, за да се качиш на кораба, трябва да знаеш английски, за да попиташ кой е пътят за Лондон. Според мене работата е доста трудна.

— Съвсем не — възрази д’Артанян, който много държеше решението да бъде изпълнено. — Напротив, аз мисля, че е лесна. Не ще и дума, дявол да го вземе, че ако пишем на лорд Уинтър поверителни неща, за насилията на кардинала…

— По-тихо — пресече го Атос.

— За интриги и държавни тайни — продължи д’Артанян, като се съобрази с препоръките на Атос, — не ще и дума, че ще разкъсат всички ни живи на колелото. Но, боже мой, не забравяйте, както казвахте и вие самият, Атос, че ще му пишем за семейни работи, ще му пишем с единствената цел да лиши милейди при пристигането й в Лондон от възможността да ни вреди. И ще му напиша едно писмо горе-долу със следното съдържание.

— Да чуем — рече Арамис, като се приготви предварително да критикува.

— „Господине и драги приятелю…“

— А, да! Драги приятелю на един англичанин — прекъсна го Атос. — Добре почвате! Отлично, д’Артанян! Само за тази дума ще ви разчекнат жив, вместо да ви разкъсат на колелото.

— Добре! Така да бъде. Тогава ще пиша просто господине.

— Можете да пишете дори милорд — добави Атос, който държеше много на приличието.

— „Милорд, спомняте ли си малкото оградено място за кози край Люксембург?“

— Ха! Сега пък Люксембург! Ще помислят, че правите намек за кралицата майка! Хитро измислено — подметна Атос.

— Добре! Ще пишем чисто и просто: „Милорд, спомняте ли си онова малко, оградено място, където ви спасих живота?“

— Драги ми д’Артанян — заяви Атос. — вие ще бъдете винаги много лош съчинител: „Където ви спасих живота!“ Пфу! Това не е достойно. На един благородник никога не се напомнят такива услуги. Да загатнеш за услуга, значи да отгърмиш.

— Ах, драги мой — въздъхна д’Артанян. — вие сте непоносим и ако трябва да пиша под ваше наблюдение, повярвайте ми, ще се откажа.

— И добре ще направите. Служете си с пушката и с шпагата, драги, и ще се справите изкусно с тези две упражнения; но предайте перото на господин абата, това е негова работа.

— Да, да! Имате право — каза Портос. — Предайте перото на Арамис, който пише тези на латински.

— Добре! Съгласен съм — отстъпи д’Артанян. — Съчинете ни това писъмце. Арамис, но заклевам се в нашия свет отец, папата, внимавайте добре, защото и аз ще ви дера, предупреждавам ви.