Тримата мускетари

— Ще поискам отпуск от господин дьо Тревил по някакъв повод, който вие ще измислите: аз самият не съм силен по поводите. Милейди не ме познава. Ще мога да се приближа до нея, без тя да се опасява от мен, и когато намеря удобен случай, ще я удуша.

— Е, добре — рече Атос, — аз съм твърде склонен да приема идеята на Портос.

— Ами! — възпротиви се Арамис. — Да убиеш една жена! Не, на мене ми хрумна най-правилната мисъл.

— Да чуем какво сте намислили, Арамис! — подкани го Атос, който почиташе много младия мускетар.

— Трябва да предупредим кралицата.

— А! Да! Наистина! — казаха едновременно Портос и д’Артанян, а гасконецът добави: — Мисля, че налучкваме истинското средство.

— Да предупредим кралицата! — повтори Атос. — А как! Имаме ли връзки с двореца? Можем ли да изпратим някого в Париж, без това да се знае в лагера? Оттук до Париж има сто и четиридесет левги. Писмото ни няма да е стигнало до Анжер, а ние ще бъдем вече в затвора.

— Ако е работата да се предаде със сигурност писмо на нейно величество — започна Арамис, като се изчерви, — аз се наемам. Познавам в Тур едно опитно лице…

Арамис млъкна, като видя, че Атос се усмихва.

— Е, добре! Значи вие не приемате това предложение. Атос! — обади се д’Артанян.

— Не го отхвърлям напълно — отвърна Атос, — но искам само да забележа на Арамис, че той не може да напусне лагера; а никой друг освен някой от нас не е сигурен: два часа след заминаването на ирагсмика всички капуцини, всички полицаи, всички чернокапци на кардинала ще знаят наизуст вашето писмо и вие, и вашето опитно лице ще бъдете арестувани.

— Без да забравяме — додаде Портос, — че кралицата ще спаси господин дьо Бъкингам, но нас няма да ни спаси.

— Господа — забеляза д’Артанян. — това, което казва Портос, е много умно.

— Охо! Какво става в града? — запита Атос.

— Бият тревога.

Четиримата приятели се ослушаха и до тях наистина достигна биене на барабан.

— Ще видите, че ще изпратят срещу нас цял полк — рече Атос.

— Но вие не смятате да издържите срещу цял полк нали? — заяви Портос.

— Защо не? — възрази мускетарят. — Чувствувам се добре разположен и бих издържал срещу цяла армия, ако само се бяхме сетили да вземем още дванадесет бутилки.

— Честна дума — извика д’Артанян. — барабанът приближава.

— Нека приближава — каза Атос. — Има четвърт час път оттук до града, а следователно и от града дотук. Това време ни е предостатъчно, за да вземем решение; ако си отидем оттук, никъде няма да намерим по-удобно място. А ето, господа, на мене ми дойде наум най-добрата мисъл.

— Кажете тогава.

— Позволете да дам на Гримо няколко необходими нареждания.

Атос даде знак на слугата си да се приближи.

— Гримо — подзе Атос, като посочи мъртъвците, които лежаха в укреплението, — вземете тия господа, изправете ги до стената, сложете им шапки на главите и пушки в ръце.

— О, велики човече! — възхити се д’Артанян. — Разбирам те.

— Разбирате ли? — запита Портос.

— А ти разбираш ли. Гримо? — каза Арамис. Гримо кимна утвърдително.

— Това е всичко, което ни трябва — рече Атос. — Да се върнем към моята мисъл.

— Бих искал все пак добре да разбера — обади се Портос.

— Излишно е.

— Да, да, мисълта на Атос — викнаха в един глас д’Артанян и Арамис.

— Тази милейди, тая жена, това изчадие, този демон има девер, както ми бяхте казали, нали, д’Артанян?

— Да, дори го познавам добре и мисля, че той не обича особено много снаха си.

— Това не е лошо — отвърна Атос — и ако я мразеше, щеше да бъде още по-добре.

— В такъв случай той ще ни услужи на драго сърце.

— Все пак — не млъкваше Портос — бих искал да разбера какво прави Гримо.

— Тихо, Портос! — каза Арамис.

— Как се нарича този девер?

— Лорд Уинтър.

— Къде е той сега?

— Завърна се в Лондон при първите слухове за война.

— Добре! Тъкмо такъв човек ни трябва — заяви Атос, — него трябва да предупредим; ще го предупредим, че снаха му има намерение да убие някого и ще го помолим да не я изпуска из очи. Надявам се, че в Лондон има домове от рода на приюта „Света Магдалена“ или на „Каещите се девици“. Той ще настани там снаха си и ние ще бъдем спокойни.

— Да — обади се д’Артанян, — докато тя избяга оттам.

— О! — възкликна Атос. — Повярвайте ми, много искате, д’Артанян. Казах ви най-доброто, което ми дойде наум, и ви предупреждавам, че повече нищо не мога да измисля.

— Мисля, че така ще бъде най-добре — съгласи се Арамис. — Ще предупредим едновременно кралицата и лорд Уинтър.

— Да, но кой ще занесе писмото в Тур и писмото в Лондон?

— Аз отговарям за Базен — обади се Арамис.

— А аз за Планше — добави д’Артанян.

— Истина — каза Портос, — ако ние не можем да напуснем лагера, слугите ни могат да го напуснат.

— Разбира се — потвърди Арамис, — и още днес ще напишем писмата, ще им дадем пари и ще заминат.

— Ще им дадем пари ли? — попита Атос. — Та вие значи имате пари?

Четиримата приятели се спогледаха и по лицата, които за миг се бяха прояснили, премина сянка.

— Гледайте! — извика д’Артанян. — Виждам черни и червени точки, които се движат там долу. Това не е полк, както казвахте, Атос! Това е цяла армия.