Тримата мускетари

— Ами… — каза небрежно Атос — навярно ще пише на кардинала, че някакъв проклет мускетар, който се казва Атос, й е измъкнал насила открития лист; ще го посъветва в същото писмо да се отърве от него, а същевременно и от двамата му приятели Портос и Арамис. Кардиналът ще си спомни, че това са хората, които му се изпречват непрестанно на пътя; и тогава една прекрасна сутрин ще арестува д’Артанян и за да не скучае съвсем сам, ще ни изпрати да му правим компания в Бастилията.

— Охо! — подхвърли Портос. — Струва ми се, че шегите ти са мрачни, драги мой.

— Аз не се шегувам — отвърна Атос.

— Знаеш ли — каза Портос, — че да извиеш врата на тази проклета милейди, ще бъде по-малък грях, отколкото да извиваш врата на тези нещастници, хугенотите, чието единствено престъпление е, че пеят на френски псалмите, които ние пеем на латински?

— Какво ще каже абатът? — запита спокойно Атос.

— Ще кажа, че споделям мнението на Портос — отвърна Арамис.

— Аз също! — присъедини се д’Артанян.

— Добре, че тя е далеч — продължи Портос, — защото, да си призная, тука много би ме смущавала.

— Тя ме смущава и когато е в Англия, и когато е във Франция — забеляза Атос.

— Тя ме смущава навсякъде — заяви д’Артанян.

— Но щом е била в ръцете ти — рече Портос, — защо не я удави, удуши или обеси? Само мъртвите не се връщат.

— Така ли мислите, Портос? — отвърна мускетарят с мрачна усмивка, която само д’Артанян разбра.

— Хрумна ми една мисъл — обяви д’Артанян.

— Да я чуем — казаха мускетарите.

— На оръжие! — викна Гримо.

Младежите скочиха бързо и се спуснаха към пушките си.

Този път се приближаваше малък отряд от двадесет-двадесет и пет души, но сега вече не бяха работници, а войници от гарнизона.

— Да се върнем ли в лагера? — запита Портос. — Струва ми се, че силите не са равни.

— Невъзможно е по три причини — отвърна Атос. — Първо, не сме довършили още закуската; второ, имаме да си кажем още много важни неща: трето, остават още десет минути до определения час.

— Хайде — намеси се Арамис. — трябва все пак да си съставим боен план.

— Той е много прост — отвърна Атос. — Щом неприятелят се приближи на един изстрел от нас ще стреляме: ако продължи да се приближава ще стреляме пак и ще стреляме, докато пушките ни са пълни; ако тези, които оцелеят, искат да превземат укреплението с пристъп, ще оставим обсадителите да слязат в рова и тогава ще блъснем над главите им тая стена, която продължава да се държи по някакво чудо на равновесието.

— Отлично! — извика Портос. — Ти, Атос, положително си роден за пълководец и кардиналът, който се смята за голям военачалник, не струва нищо пред тебе.

— Господа — каза Атос, — не стреляйте двама в един човек, моля ви; всеки да се мери добре в целта си.

— Аз съм си избрал човек — обади се д’Артанян.

— И аз — рече Портос.

— Аз също — добави Арамис.

— Тогава огън! — извика Атос.

Четирите пушки дадоха един гръм, но паднаха четирима души.

Веднага заби барабан и малкият отряд ускори хода.

Тогава последваха неравномерни изстрели, но винаги улучваха с една и съща точност. Обаче ларошелци сякаш знаеха за числената слабост на неприятелите и продължаваха да напредват бегом.

От три изстрела паднаха двама души, но оцелелите не намаляваха хода си.

Като стигнаха в подножието на укреплението, неприятелите бяха още дванадесет или петнадесет; последен залп ги посрещна, но не ги спря; те скочиха в рова и се готвеха да се изкатерят до дупката, пробита в стената.

— Хайде, приятели — викна Атос, — да ги довършим с един удар: На стената! На стената!

И четиримата приятели, подпомагани от Гримо, започнаха да блъскат с приклада на пушките си грамаден къс стена, който се наклони, сякаш вятърът го блъскаше, и като се откъсна от основата си, падна със страхотен шум в рова; екна страшен вик, облак прах се дигна и всичко свърши.

— Дали сме ги смазали до един? — запита Атос.

— Ей богу, така ми се струва — отговори д’Артанян.

— Не — възрази Портос, — двама или трима се спасяват, съвсем окуцели.

И наистина трима или четирима от тези нещастници, опръскани с кал и кръв, бягаха по изровения път към града: само те бяха останали от малкия отряд.

Атос погледна часовника си.

— Господа — рече той, — мина един час, откакто сме тука, и сега облогът е спечелен, но трябва да бъдем добри играчи: при това д’Артанян не е споделил с нас своята мисъл.

И мускетарят със свойственото си хладнокръвие седна пред остатъците от закуската.

— Моята мисъл ли? — запита д’Артанян.

— Да, вие казвахте, че ви хрумнала някаква мисъл — повтори Атос.

— Ха! Сетих се! — продължи д’Артанян. — Ще отида повторно в Англия и ще намеря господин дьо Бъкингам.

— Вие няма да направите това, д’Артанян — каза студено Атос.

— Защо? Не го ли направих веднъж?

— Да, но тогава не бяхме във война; тогава господин дьо Бъкингам беше съюзник, а не враг: това, което искате да направите, ще бъде сметнато за измяна.

Д’Артанян разбра силата на това разсъждение и млъкна.

— Слушайте — обади се Портос, — струва ми се, че и на мене ми хрумна една мисъл.

— Тишина! Да чуем мисълта на господин Портос! — каза Арамис.