Тримата мускетари

— Да, вярно, ето ги — каза Атос. — Аха! Виждате ли ги хитреците как се приближават тихомълком! Свърши ли, Гримо?

Гримо направи знак, че е готов, и посочи дванадесетте мъртъвци, които беше наредил най-живописно. Едни бяха с пушки на рамо, други сякаш се прицелваха, трети — с шпаги в ръце.

— Отлично! — похвали го Атос. — Това прави чест на въображението ти.

— Все едно — промърмори Портос. — все пак бих искал да разбера.

— Първо да се измъкнем — рече д’Артанян, — после ще разбереш.

— Почакайте, господа, почакайте! Да дадем възможност на Гримо да разтреби трапезата.

— А! — забеляза Арамис. — Черните и червените точки много бързо растат и аз споделям мнението на д’Артанян. Мисля, че нямаме време за губене, трябва да се върнем веднага в лагера.

— Повярвайте — каза Атос, — аз нямам вече нищо против отстъплението: обзаложили се бяхме за един час, останахме час и половина, нямаме вече какво да си кажем; да тръгваме, господа, да тръгваме.

Гримо ги беше изпреварил вече с кошницата и десерта. Четиримата приятели излязоха след него и направиха десетина крачки.

— По дяволите! — извика Атос. — Какво правим, господа!

— Забрави ли нещо? — запита Арамис.

— Знамето, тю, да се не види! Не бива да оставяме знаме в ръцете на врага, дори когато това знаме е обикновена салфетка.

И Атос се втурна в укреплението, изкатери се на площадката и свали знамето. Но тъй като ларошелци се намираха вече на разстояние един изстрел, откриха страшен огън срещу човека, който сякаш за удоволствие се излагаше на куршумите им.

Атос като че беше вълшебник, куршумите свиреха наоколо му, но нито един не го докосна.

Атос развя знамето, като се обърна гърбом към защитниците на града и поздрави ония, които бяха в лагера. Силни викове екнаха от двете страни: от едната — викове на ярост, а от другата — на възторг.

Втори залп последва първия и три куршума продупчиха салфетката и я превърнаха наистина в знаме. Целият лагер викаше:

— Слизайте, слизайте!

Атос слезе. Другарите му, които го чакаха разтревожени, го посрещнаха радостно.

— Хайде, Атос, хайде — подкани го д’Артанян — да бързаме, да бързаме. Сега, когато измислихме всичко освен пари, глупаво ще бъде да се оставим да ни убият.

Но Атос продължи да върви величествено въпреки бележките на другарите си, които видяха, че всички увещания са излишни и се изравниха с него.

Гримо с кошницата бе избързал напред и се намираше извън обсега на куршумите.

След миг се чу ожесточена стрелба.

— Какво е това? — запита Портос. — По кого стрелят? Не чувам да свирят куршуми и не виждам никого.

— Стрелят по нашите мъртъвци — отвърна Арамис.

— Но нашите мъртъвци няма да отговорят.

— Точно така. Тогава ще помислят, че им е устроена засада и ще се съвещават. Ще изпратят човек да преговаря и когато забележат шегата, ние ще бъдем извън обсега на куршумите. Ето защо няма смисъл да бързаме и да си спечелим някоя настинка.

— О! Разбирам — възхити се Портос.

— Слава богу! — каза Атос и дигна рамене. Французите пък, като виждаха, че четиримата приятели се връщаха в крак, надаваха възторжени викове.

Започна нова стрелба и този път куршумите се сплескваха в камъните около четиримата приятели и свиреха зловещо край ушите им. Ларошелци най-после бяха превзели укреплението.

— Много неопитни стрелци — забеляза Атос. — Колко души убихме ние? Дванадесет ли?

— Или петнадесет.

— И колко смазахме?

— Осем или десет.

— И в замяна на това нито една драскотина? А! Има! Какво ви е на ръката, д’Артанян? Струва ми се, кръв?

— Няма нищо — отвърна д’Артанян.

— Някой заблуден куршум ли?

— И това не.

— Какво тогава?

Знаем вече, че Атос обичаше д’Артанян като свое дете и понякога този мрачен и суров човек проявяваше към момъка бащинска загриженост.

— Драскотина — смънка д’Артанян. — Притиснах пръста си между два камъка — между стената и камъка на пръстена ми и кожата се обели.

— Ето какво значи човек да има диамант, уважаеми господине — каза презрително Атос.

— Ах, да — извика Портос, — той има наистина диамант и защо, дявол да го вземе, тогава ние се оплакваме, че нямаме пари?

— Я гледай, наистина! — обади се Арамис.

— Отлично, Портос! Това е наистина хубава идея.

— Разбира се — рече Портос, като се наду от похвалата на Атос. — Щом има диамант, да го продадем.

— Но това е диамантът на кралицата — възрази д’Артанян.

— Още по-добре — продължи Атос. — Кралицата да спаси своя възлюблен, Бъкингам — какво по-справедливо от това; кралицата да спаси нас, своите приятели — какво по-благородно от това! Да продадем диаманта. Какво мисли господин абатът? Не питам Портос, той си даде мнението.

— Аз мисля — поде Арамис, като се изчерви, — че щом пръстенът му не е подарен от неговата любима, той не е залог за любов и д’Артанян може да го продаде.

— Драги мой, вие сякаш сте олицетворение на богословието. И тъй вашето мнение е?…

— Да продадем диаманта — отвърна Арамис.

— Добре — каза весело д’Артанян, — да продадем диаманта и да не говорим повече за това.

Стрелбата продължаваше, но приятелите бяха вече извън нейния обсег и ларошелци стреляха, само за да им бъде чиста съвестта.