Тримата мускетари

— Господа — обърна се той към войниците и работниците, които, изненадани от неговото появяване, се спряха на петдесетина крачки от укреплението. Той им се поклони вежливо. — Господа, ние, аз и няколко мои приятели, тъкмо закусваме в укреплението. Знаете, че няма нищо по-неприятно от това, да те безпокоят, когато закусваш, и ви молим, ако имате належаща работа тук, да почакате да завършим закуската си и да минете по-късно, ако, разбира се, не ви обхване спасителното желание да напуснете бунтовниците и да пийнете с нас за здравето на френския крал.

— Пази се, Атос! — извика д’Артанян. — Не виждаш ли, че се прицелват в тебе?

— Виждам, виждам — каза Атос, — но това са граждани, които стрелят много лошо и няма да ме улучат.

И действително в същия миг гръмнаха четири пушки и куршумите се сплескаха около Атос, но нито един не го улучи.

Почти в същото време им отговориха четири изстрела, но те бяха по-добре насочени от изстрелите на нападателите — трима войници паднаха убити на място, а един работник бе ранен.

— Гримо, друга пушка! — викна Атос, който продължаваше да стои на мястото си.

Гримо веднага изпълни заповедта. От своя страна и тримата приятели бяха напълнили пушките си; втори залп последва първия; началникът на групата и двама работници паднаха убити, а останалите се разбягаха.

— Хайде, господа, напред — извика Атос.

И четиримата приятели изскочиха от укреплението, стигнаха до бойното поле, прибраха четирите пушки на войниците и пиката на началника на групата и убедени, че бегълците ще се спрат чак в града, се върнаха в укреплението, като носеха трофеите от победата си.

— Напълнете пак пушките, Гримо — нареди Атос, — а ние, господа, да закусваме и да продължим разговора си. Докъде бяхме стигнали?

— Спомням си — каза д’Артанян, който беше много загрижен, — накъде ще пътува милейди?

— Тя замина за Англия — отговори Атос.

— И с каква цел?

— С цел да убие или да накара да убият Бъкингам. — Д’Артанян нададе вик на изненада и възмущение.

— Това е подло! — извика той.

— О, колкото за това — забеляза Атос, — моля повярвайте ми, малко ме е грижа. А сега, като напълнихте пушките. Гримо — продължи Атос. — вземете пиката на нашия началник, заковете на нея салфетка и я забийте горе, на върха на нашето укрепление, та размирните ларошелци да видят, че имат работа с храбри и честни войници на Краля.

Гримо изпълни заповедта, без да продума. След миг бялото знаме се вееше над главата на четиримата приятели: гръм от ръкопляскания посрещна появата му; половината лагер беше при вратата.

— Как! — продължи д’Артанян. — Малко те е грижа, че ще убие или ще накара да убият Бъкингамския дук! Но той е наш приятел!

— Дукът е англичанин, дукът воюва срещу нас: да става с дука, каквото ще, за него ме е грижа колкото за празна бутилка.

И Атос захвърли на петнадесет крачки от себе си една бутилка, която държеше и от която беше изцедил и последната капка в чашата си.

— Почакай — рече д’Артанян, — аз не мога да изоставя така Бъкингам. Той ни беше дал много хубави коне.

— И особено много хубави седла — забеляза Портос, който в момента носеше на мантията си галун от своето седло.

— После — намеси се Арамис — бог иска осъзнаването, а не смъртта на грешника.

— Амин — каза Атос. — За това ще поговорим по-късно, ако ви прави удоволствие. Но тогава най-голямата ми грижа беше и аз съм уверен, че ти ще ме разбереш д’Артанян. Да взема от тая жена този, тъй да се каже открит лист, който тя беше измолила от кардинала и с чиято помощ можеше безнаказано да се отърве от тебе, а може би и от нас.

— Та тази жена е демон! — възкликна Портос. като подаваше паницата си на Арамис, който разрязваше една кокошка.

— И откритият лист — запита д’Артанян. — откритият лист в нейните ръце ли остана?

— Не, премина в моите. Но не мога да кажа, че това стана лесно, защото ще излъжа.

— Драги Атос — заяви д’Артанян. — не мога да изброя вече колко пъти ви дължа живота си.

— За да отидеш при нея, ли ни напусна тогава? — запита Арамис.

— Именно.

— У тебе ли е писмото на кардинала? — попита д’Артанян.

— Ето го — отвърна Атос.

И той измъкна ценната бележка от джоба на дрехата си. Д’Артанян я разгърна, без дори да се опита да прикрие, че ръката му трепери, и прочете:

— „Приносителят на настоящото е извършил всичко по моя заповед и за благото на държавата.

3 декември 1627 година. Ришельо“

— Наистина — обади се Арамис — това е опрощение по всички правила.

— Трябва да скъсаме тази бележка — рече д’Артанян, който сякаш беше прочел смъртната си присъда.

— Напротив, напротив — възрази Атос, — трябва да я пазим грижливо. — Не бих дал това листче, дори ако го покрият със злато.

— И какво ще направи тя сега? — запита младежът.