— Не превзехте ли укрепление? — запита един швейцарец, който пиеше ром в бирена чаша.
— Да, господине — отвърна д’Артанян, като се поклони. — имахме тая чест. Дори успяхме да вкараме, както може би сте чули, в единия ъгъл буре с барут, който избухна и направи доста голяма дупка в стената и тъй като укреплението е старо здравата се разтърси.
— А за кое укрепление става дума? — запита един драгун, който беше нанизал на шпагата си гъска и я носеше да се опече.
— За укреплението Сен Жерве — отвърна д’Артанян. — под негово прикритие ларошелци безпокояха нашите работници.
— Трудно ли беше?
— Да. Ние изгубихме пет души, а ларошелци осем или десет.
— Дявол да го вземе! — извика швейцарецът, който въпреки богатия избор от ругатни в немския език беше свикнал да ругае на френски.
— Но навярно — продължи кавалеристът — те ще изпратят тая сутрин пионерна команда да поправи укреплението.
— Да, възможно е — съгласи се д’Артанян.
— Господа — предложи Атос, — един облог!
— Ха! Облог! — възкликна швейцарецът.
— Какъв? — запита кавалеристът.
— Чакайте — намеси се драгунът и постави шпагата си като шиш в огнището, — и аз ще взема участие. Злощастни кръчмарю! Веднага една тава, за да не изгубя нито капка мазнина от тази скъпоценна птица.
— Той има право — рече швейцарецът. — Много е вкусно гъша мас със сладко.
— Така! — каза драгунът. — Сега да видим какъв е облогът. Слушаме, господин Атос!
— Да, облогът — обади се кавалеристът.
— Добре! Господин дьо Бюзиньи — поде Атос. — обзалагам се с вас, че аз и тримата ми другари, господата Портос, Арамис и Д’Артанян, ще отидем да закусим в укреплението Сен Жерве и ще останем там точно един час, по часовник, каквото и да прави неприятелят, за да ни изгони.
Портос и Арамис се спогледаха, те започваха да разбират.
— Какво правиш — прошепна д’Артанян. като се наведе до ухото на Атос. — Ще ни убият най-безмилостно.
— Ние сме повече от убити, ако останем тук — отвърна Атос.
— Хубав облог, господа! — извика Портос, като се отпусна на стола си и засука мустак. — Уверявам ви.
— Приемам — съгласи се господин дьо Бюзиньи. — Сега да уговорим на какво се обзалагаме.
— Ами вие сте четирима, господа — рече Атос, — и ние сме четирима; един богат обед за осем души — съгласни ли сте?
— Прекрасно — отвърна господин дьо Бюзиньи.
— Отлично — добави драгунът.
— Съгласен съм — каза швейцарецът.
Четвъртият участник, който през целия разговор не беше продумал нито дума, кимна в знак, че приема предложението.
— Закуската на господата е готова — обяви кръчмарят.
— Добре! Донесете я — поръча Атос.
Кръчмарят отиде да я донесе. Атос повика Гримо, показа му голямата кошница, която стоеше в един ъгъл, и му направи знак да завие донесеното месо в салфетки.
Гримо веднага разбра, че става дума за закуска на открито, взе кошницата, уви месото, прибави бутилките и надяна кошницата на ръката си.
— Но къде ще отидете да закусите? — запита кръчмарят.
— Не ви ли е все едно — отговори Атос, — щом като ви плащаме?
И той хвърли надменно два пистола на масата.
— Трябва ли да ви върна, господин офицер? — поинтересува се кръчмарят.
— Не. Прибави само две бутилки шампанско, а разликата ще остане за салфетките.
Сделката не беше толкова доходна, както си мислеше в началото кръчмарят, но той не загуби — сложи на четиримата сътрапезници две бутилки анжуйско вино вместо две бутилки шампанско.
— Господин дьо Бюзиньи — запита Атос, — искате ли да сверите часовника си с моя или ще ми позволите аз да сверя своя часовник с вашия?
— С удоволствие, господине! — отвърна кавалеристът, като извади от джобчето си много хубав часовник, украсен с диаманти. — Седем и половина — добави той.
— Седем и тридесет и пет — каза Атос. — Ще знаем, че моят часовник е с пет минути по-напред от вашия.
И като се поклониха на смаяните присъствуващи, четиримата младежи тръгнаха към укреплението Сен Жерве, последвани от Гримо, който носеше кошницата, без да знае къде отива, но в безропотното си послушание, с което беше свикнал при Атос, не мислеше и да пита.
Докато бяха в границите на лагера, четиримата приятели не размениха нито дума; впрочем след тях вървяха любопитни, които знаеха за сключения облог и искаха да видят как ще се справят. Но щом излязоха извън чертата на окопите около лагера и се намериха на открито, д’Артанян, който изобщо не знаеше за какво става дума, реши, че е време да поиска обяснение.
— А сега, скъпи Атос — попита той, — ще бъдете ли така добър да ми кажете, къде отиваме?
— Нали виждате — рече Атос, — отиваме в укреплението.
— Но какво ще правим там?
— Знаете много добре, че отиваме да закусим.
— Но защо не закусихте у „Безбожника“?
— Защото имаме да си кажем много важни неща, а ни беше невъзможно да говорим и пет минути в кръчмата сред тия натрапници, които влизат, излизат, кланят се и повеждат разговор: там поне — продължи Атос, като посочи укреплението — няма да ни безпокоят.