Тримата мускетари

— Това, изглежда, е нашият храбър мускетар — предположи.

— Да, монсеньор — отвърна Атос, — той самият.

— Господин Атос — каза Ришельо. — приемете моите благодарности за добрата охрана. Господа, стигнахме. Влезте, през вратата вляво, паролата е кралят и Ре.

След тези думи кардиналът кимна на тримата приятели и сви вдясно, последван от охраната си, тъй като тая нощ той самият щеше да спи в лагера.

— Е! — обадиха се в един глас Портос и Арамис, когато кардиналът не можеше вече да ги чуе. — Е! Той подписа бележката, която тя му искаше!

— Зная — отвърна спокойно Атос, — защото тя е у мене. И тримата приятели не размениха повече нито дума до квартирата си, като изключим, че казаха паролата на караулите.

Само че изпратиха Мускетон да каже на Планше господарят му да дойде веднага при мускетарите, щом го сменят от караул в окопа.

От друга страна, както беше предвидил Атос, като намери на вратата мъжете, които я чакаха, милейди веднага ги последва. В началото много й се искаше да ги накара да я заведат пак при кардинала и да му разкаже всичко, но едно разкритие от нейна страна би довело до разкритие от страна на Атос: тя можеше спокойно да каже, че Атос се е опитал да я обеси, но Атос щеше да каже, че тя е жигосана. И тя реши, че ще бъде по-добре да премълчи, да замине тайно, да изпълни със свойствената си ловкост тежката задача, с която се беше нагърбила, после, след като задоволи напълно кардинала, да се върне при него и да иска да си отмъсти.

И така, след като пътува цяла нощ в седем часа сутринта тя беше във форта Ла Поант, в осем часа беше на борда, а в девет часа корабът, който, снабден с разрешително от кардинала, се смяташе, че заминава за Байон, дигна котва и разпери платна към Англия.

XVI УКРЕПЛЕНИЕТО СЕН ЖЕРВЕ

Като отиде при тримата си другари, д’Артанян ги намери събрани в същата стая. Атос размишляваше, Портос сучеше мустаците си, а Арамис четеше молитва от малък молитвеник, подвързан със синьо кадифе.

— По дяволите, господа! — извика той. — Надявам се, че това, което имате да ми кажете, си заслужава труда, в противен случай ви предупреждавам, че няма да ви простя, задето ме повикахте, вместо да ме оставите да си почина, след като цяла нощ превземахме и разрушавахме едно укрепление. Ах, защо не бяхте там, господа! Горещо беше!

— Ние бяхме другаде, където не беше по-леко — заяви Портос, като засука мустака си по присъщ на него начин.

— Шт! — каза Атос.

— Охо! — обади се д’Артанян, разбрал лекото намръщване на мускетаря. — Изглежда, че тук има нещо ново.

— Арамис — запита Атос, — вие закусвахте завчера у „Безбожника“, нали?

— Да.

— Е, как е там?

— Лично аз се нахраних много лошо. Завчера беше постен ден, а там имаше само блажно.

— Как! — учуди се Атос. — Може ли морско пристанище и да няма риба?

— Казват — продължи Арамис, като се залови пак с благочестивото си занимание, — че дигата, която строи господин кардиналът, е прогонила рибата в открито море.

— Не ви питам това, Арамис — продължи Атос. — Питам ви дали се чувствувахте свободен, никой ли не ви смущаваше?

— Струва ми се, че нямаше много досадни посетители. Да, всъщност за това, което искате да кажете, Атос, ще бъдем доста добре у „Безбожника“.

— Тогава да отидем у „Безбожника“ — предложи Атос, — защото тук стените са тънки като хартия.

Д’Артанян, който беше свикнал с държането на своя приятел и познаваше веднага по една дума, по едно движение, по един негов знак, че положението е сериозно, хвана Атос подръка и излезе с него, без да продума. Портос и Арамис разговаряха и вървяха след тях.

По пътя срещнаха Гримо и Атос му даде знак да тръгне с тях. Гримо по навик се подчини мълчаливо. Бедният момък в края на краищата почти се беше отучил да говори.

Стигнаха до кръчмата на „Безбожника“. Беше седем часът сутринта и вече се развиделяваше — тримата приятели поръчаха закуска и влязоха в една стая, където, според стопанина, нямаше да ги безпокоят.

За съжаление часът беше зле избран за тайно съвещание. Тъкмо беше била утринна проверка, всеки гледаше да се разсъни и за да прогони утринния студ, изпиваше по чашка в кръчмата. Драгуни, швейцарци, гвардейци, мускетари, кавалеристи се редуваха с бързина, която навярно беше много изгодна за кръчмаря, но пречеше на плановете на четиримата приятели. И те много намусено отговаряха на поздравите, наздравиците и шегите на другарите си.

— Внимание! — предупреди Атос. — Ще си навлечем някоя кавга, а сега нямаме нужда от такова нещо. Д’Артанян, разкажете как прекарахте нощта, после ние ще ви разкажем как сме прекарали.

— Наистина — обади се един кавалерист, който се клатушкаше, като държеше в ръка чаша ракия и пиеше бавно, на глътки. — Наистина вие бяхте тая нощ на караул в окопа, господа гвардейци, и струва ми се, че сте имали вземане даване с ларошелци?

Д’Артанян погледна Атос, за да разбере дали трябваше да отговори на този натрапник, който се намесваше в разговора.

— Е — каза Атос, — не чуваш ли, че господин Бюзиньи ти прави честта да говори с тебе? Разкажи какво се случи през нощта, защото тия господа искат да узнаят това.