Тримата мускетари

— Струва ми се — поде д’Артанян с известна предпазливост, която така добре и така непринудено се съчетаваше с изключителната му храброст, — струва ми се, че можехме да намерим някое уединено място сред дюните край морето.

— Където щяха да ни видят, че разговаряме четирима и след четвърт час кардиналът щеше да бъде предупреден от шпионите си, че имаме съвещание.

— Да — обади се Арамис, — Атос има право.

— Да имаше пустиня, нямаше да бъде зле — забеляза Портос, — но де да я намерим.

— Няма пустиня, дето птица да не литне над главата, риба да не скочи над водата и заек да не излезе от дупката си, а аз мисля, че птиците, рибите, зайците, всичко е станало шпионин на кардинала. И така по-добре е да продължим начинанието си, от което вече не можем да се откажем, без да се посрамим. Ние сключихме облог, облог, който не можеше да бъде преднамерен, и аз съм уверен, че никой не може да отгатне истинската му причина; за да спечелим, ще прекараме един час в укреплението. Или ще ни нападнат, или няма да ни нападнат. Ако не ни нападнат, ще имаме достатъчно време да си поговорим и никой няма да ни чуе, защото аз отговарям, че стените на това укрепление нямат уши; ако ни нападнат, ще поговорим все пак за нашите работи, а освен това, като се браним, ще се покрием със слава. Виждате добре, че всичко е в наша полза.

— Да — каза д’Артанян, — но положително ще получим някой куршум.

— Е, драги мой! — рече Атос. — Знаете много добре, че най-опасните куршуми не идат от врага.

— Струва ми се, че при такъв поход трябваше да вземем поне пушките си.

— Вие сте глупак, приятелю Портос. Защо да мъкнем излишен товар?

— Не намирам за излишно, когато съм срещу врага, да имам добра пушка, дванадесет патрона и рог с барут.

— Добре! — съгласи се Атос. — Но не чухте ли какво каза д’Артанян?

— Какво каза д’Артанян? — запита Портос.

— Д’Артанян каза, че в нощната атака са убити осем-десет французи и толкова ларошелци.

— После?

— Нямали са време да ги оберат, нали, тъй като в това време са имали по-важна работа?

— Е и?

— И! Ще намерим пушките им, роговете с барут и патроните и вместо четири пушки и дванадесет патрона ще имаме петнадесетина пушки и възможността да стреляме стотина пъти.

— О, Атос! — извика Арамис — Ти си наистина велик човек.

Портос кимна в знак на съгласие.

Само д’Артанян не изглеждаше убеден.

Гримо навярно споделяше опасенията на момъка, защото като видя, че продължават да вървят към укреплението, нещо, в което дотогава той се съмняваше, дръпна господаря си за дрехата.

— Къде отиваме? — запита той с движение. Атос му посочи укреплението.

— Но — продължи със същия език безмълвният Гримо — кожата си ще оставим там.

Атос дигна нагоре очи и посочи към небето. Гримо остави кошницата на земята и седна, като поклащаше глава.

Атос измъкна пистолет от пояса си, провери дали е добре зареден, сложи пръст на спусъка и приближи дулото до ухото на Гримо.

Гримо скочи веднага на крака като на пружина. Тогава Атос му даде знак да вземе кошницата и да тръгне напред.

Гримо се подчини.

Единственото нещо, което спечели Гримо от тая кратка пантомима, беше, че премина от ариергарда в авангарда.

Като стигнаха до укреплението, четиримата приятели се обърнаха.

Повече от триста войника от всички родове оръжие се бяха струпали на вратата на лагера, а настрани можеше да се различат господин дьо Бюзиньи, драгунът, швейцарецът и четвъртият участник в облога, които се бяха уединили в отделна група.

Атос свали шапка, сложи я на върха на шпагата си и я размаха във въздуха.

Всички зрители отвърнаха на поздрава му, като придружиха тази учтивост с мощно „ура“, което стигна до тях.

После и четиримата изчезнаха в укреплението, където Гримо беше влязъл преди тях.

XVII СЪВЕТЪТ НА МУСКЕТАРИТЕ

Както беше предвидил Атос, в укреплението имаше само десетина мъртъвци, колкото французи, толкова и ларошелци.

— Господа — започна Атос, който беше поел командуването на похода, — докато Гримо нарежда масата, да приберем пушките и патроните. Всъщност през това време можем и да си говорим. Тия господа — добави той, като посочи мъртъвците — не ни слушат.

— Но ние можем все пак да ги хвърлим в рова — забеляза Портос, — след като се уверим, че няма нищо в джобовете им.

— Да — рече Атос, — това е работа на Гримо.

— Добре тогава — съгласи се д’Артанян, — Гримо да ги претърси и да ги изхвърли.

— В никакъв случай — възрази Атос, — те могат да ни послужат.

— Тия мъртъвци ли могат да ни послужат? — попита Портос. — Ха! Ти полудяваш, драги приятелю.

— Не съдете прибързано — казват евангелието и господин кардиналът — отвърна Атос. — Колко са пушките, господа?

— Дванадесет — отговори Арамис.

— А патроните?

— Стотина.

— Точно толкова ни трябват. Да напълним пушките. Четиримата мускетари се заловиха за работа. Когато пълнеха последната пушка, Гримо им даде знак, че закуската е сложена.

Атос отговори пак със знак, че това е добре, и посочи на Гримо някаква куличка. Той разбра, че трябва да застане там на пост. Само че за да смекчи досадата от службата. Атос му позволи да вземе един хляб, две пържоли и бутилка вино.