Тримата мускетари

— А сега да седнем на масата — предложи Атос. Четиримата приятели седнаха на земята, скръстили крака като турците или като шивачите.

— Така — каза д’Артанян. — Сега вече няма защо да се боиш, че могат да те чуят, и надявам се, ще споделиш с нас тайната си.

— Мисля, че ви доставям едновременно и удоволствие, и слава, господа — подзе Атос. — Накарах ви да направите чудесна разходка; ето една от най-вкусните закуски, а там, ако погледнете през бойниците, ще видите петстотин души, които ни смятат за безумци или за герои — два вида глупци, които доста си приличат.

— Но тайната? — запита д’Артанян.

— Тайната — заяви Атос — се състои в това, че видях снощи милейди.

Д’Артанян поднасяше чашата към устните си, но като чу „милейди“, ръката му така силно затрепера, че той я остави на земята, за да не разлее виното.

— Ти си видял своята же…

— Шт, тихо! — прекъсна го Атос. — Вие забравяте, драги мой, че тези господа не са посветени като вас в семейните ми тайни. Видях милейди.

— Къде? — запита д’Артанян.

— На около две левги оттук, в кръчмата „Червеният гълъбарник“.

— В такъв случай аз съм загубен — рече д’Артанян.

— Не, още не напълно — продължи Атос, — защото сега тя трябва да е напуснала френския бряг.

Д’Артанян си отдъхна.

— Но в края на краищата коя е тази милейди? — запита Портос.

— Една прелестна жена — отвърна Атос, като опита чаша пенливо вино. — Проклет кръчмар! — извика той. — Дал ни е анжуйско вино вместо шампанско и мисли, че ще се уловим на тая въдица! Да — продължи той, — прелестна жена, която била благосклонна към нашия приятел д’Артанян, а той й направил не зная каква мръсотия, за която тя преди месец се опитала да му отмъсти, като изпратила убийци, преди осем дни се опитала да го отрови, а вчера поиска главата му от кардинала.

— Как! Нима поиска главата ми от кардинала? — извика д’Артанян, пребледнял от страх.

— Да, това е вярно като светото писание — потвърди Портос. — Чух го с двете си уши.

— Аз също — обади се Арамис.

— Тогава — додаде д’Артанян, като отпусна отчаяно ръка излишно е да се боря повече. — По-добре да си пръсна черепа и всичко да се свърши.

— Това е последната глупост, която трябва да се направи — каза Атос, — като се има предвид, че само тя е непоправима.

— Но аз никога няма да се избавя, докато имам такива врагове — въздъхна д’Артанян. — Първо — моя непознат от Мьон, после дьо Вард, на когото нанесох три рани, после милейди, чиято тайна разкрих, и накрая кардинала, на когото попречих да си отмъсти.

— Добре — рече Атос, — стават всичко четирима, а и ние сме четирима, един срещу един. Дявол да го вземе, ако съдим по знаците, които ни прави Гримо, ще си имаме работа с доста хора! Какво има, Гримо? — запита Атос. — Предвид тежкото положение, разрешавам ви да говорите, приятелю; но бъдете кратък, моля ви. Какво видяхте?

— Отряд.

— От колко души?

— От двадесет. — Какви са?

— Шестнадесет пионери и четирима войници. — На какво разстояние са оттук?

— На петстотин крачки.

— Добре, имаме време да доядем тази кокошка и да изпием чаша вино за твое здраве, д’Артанян!

— За твое здраве! — повториха Портос и Арамис.

— Е добре, за мое здраве! Макар да не вярвам, че вашите пожелания ще ми принесат голяма полза.

— Ами! — провикна се Атос. — Аллах е велик, както казват поклонниците на Мохамед, и бъдещето е в негови ръце.

После, като допи виното и остави чашата до себе си, Атос стана безгрижно, взе първата пушка, която му попадна, и се приближи до една бойница.

Портос, Арамис и д’Артанян направиха същото. А Гримо получи заповед да застане зад четиримата приятели, да им пълни пушките.

След миг се зададе отрядът. Той се движеше край някакъв тесен окоп, който служеше за връзка между укреплението и града.

— Дявол да го вземе! — извика Атос. — Не си струваше труда да се безпокоим за двадесетина хлапаци, въоръжени с кирки, мотики и лопати. Достатъчно беше Гримо да им махне с ръка да си отидат и те щяха да ни оставят на мира, уверен съм в това.

— Съмнявам се — отвърна д’Артанян, — защото настъпват доста решително насам. Освен това с работниците има и четирима войници и един началник, въоръжени с пушки.

— То е, защото не са ни видели — поясни Атос.

— Повярвайте! — добави Арамис. — Признавам си, отвратително ми е да стрелям по тези нещастни граждани.

— Лош свещеник — смъмра го Портос, — съжалява еретиците!

— Наистина — съгласи се Атос, — Арамис има право, ще ги предупредя.

— Какво правите, дявол да го вземе? — извика д’Артанян. — Ще ви застрелят, драги мой.

Но Атос не обърна никакво внимание на предупреждението и с пушка в едната ръка, с шапка в другата се изкачи до дупката, пробита в стената.