Тримата мускетари

— Вие ме мислехте за мъртъв, нали, както аз мислех, че вие сте мъртва? И името Атос укри конт дьо Ла Фер, както името милейди Кларик укри Ан дьо Бюей! Нали така се казвахте, когато вашият почитаем брат ни венча? Нашето положение е наистина странно — продължи усмихнат Атос — и аз, и вие живеехме досега само защото се смятахме един друг за мъртви, а споменът смущава по-малко от живия човек, при все че понякога спомените са мъчителни!

— Но кажете най-после — промълви глухо милейди, — какво ви води при мене? И какво искате от мене?

— Искам да ви кажа, че макар и невидим за вашите очи, аз не ви изпусках из погледа си!

— Вие знаете какво съм правила?

— Мога да ви разкажа ден по ден всичките ви постъпки, откакто сте на служба при кардинала до тая вечер.

Недоверчива усмивка пробягна по бледите устни на милейди.

— Слушайте: вие отрязахте двата диаманта от рамото на Бъкингамския дук; вие наредихте да отвлекат госпожа Бонасийо; вие, влюбена в дьо Вард, като мислехте, че ще прекарате нощта с него, отворихте вратата на д’Артанян; вие, като мислехте, че дьо Вард ви е измамил, искахте да го убиете чрез неговия съперник; вие, когато тоя съперник откри позорната ви тайна, искахте да убиете и него, като изпратихте двама убийци по следите му; когато узнахте, че куршумите не са постигнали целта си, изпратихте отровно вино заедно с едно лъжливо писмо, за да накарате жертвата си да повярва, че виното е от приятелите му, и накрая вие в тая стая, седнала на стола, на който аз седя, поехте преди малко пред кардинал дьо Ришельо задължението да убиете Бъкингамския дук срещу обещанието, което той ви даде, да ви остави да убиете д’Артанян.

Милейди беше смъртно бледа.

— Вие сте самият сатана! — прошепна тя.

— Може би — рече Атос. — Във всеки случай изслушайте ме добре: убийте или накарайте да убият Бъкингамския дук, все ми е едно! Не го познавам: при това той е англичанин; но не докосвайте с пръст нито един косъм на д’Артанян, който ми е верен приятел, когото аз обичам и закрилям, или, кълна се в главата на своя баща, това ще бъде последното ви престъпление.

— Господин д’Артанян ме оскърби жестоко — каза глухо милейди, — Господин д’Артанян ще умре.

— Наистина, възможно ли е вас да ви оскърбят, госпожо? — засмя се Атос. — Оскърбил ви е и ще умре.

— Ще умре — повтори милейди. — Най-напред тя, после той.

На Атос сякаш му притъмня. Тая жена, в която нямаше нищо женско, му навяваше страшни спомени. Помисли си, че един ден, в по-малко опасно положение от това, в което се намираше, той беше искал вече да пожертвува за нея честта си. В него се възвърна парещото желание да я убие и го обхвана като силна треска. Той стана, посегна към пояса си, извади пистолета и го напълни.

Милейди, бледа като мъртвец, поиска да извика, но схванатият й език издаде само някакъв хрипкав звук, който нямаше нищо общо с човешки глас и напомняше хъркане на хищен звяр. Прилепена о тъмната стена, с разпуснати коси, тя сякаш беше страшно олицетворение на ужаса.

Атос дигна бавно пистолета, протегна ръка така, че оръжието почти докосваше челото на милейди, после с глас, който беше още по-страшен, защото в него звучеше върховното спокойствие на непоколебимото решение, каза:

— Госпожо, предайте ми веднага бележката, която ви подписа кардиналът, или заклевам се в главата си, ще ви пръсна черепа.

Ако беше някой друг, у милейди можеше да се породи известно съмнение, но макар че познаваше Атос, тя остана неподвижна.

— Давам ви една секунда, за да решите — подкани я той. Милейди видя по свиването на чертите му, че ще стреля. Тя посегна бързо към гърдите си, измъкна оттам една бележка и я подаде на Атос.

— Вземете — рече тя — и бъдете проклет!

Атос взе бележката, мушна пистолета в пояса си, приближи се до лампата, за да се увери, че е точно тя, разгърна я и прочете:

„Приносителят на настоящето е извършил всичко по моя заповед и за благото на държавата.

3 декември, 1627 година.

Ришельо“

— А сега — каза Атос, като се загърна с мантията си и сложи шапката на главата си, — сега, като ти изтръгнах зъбите, усойнице, хапи, ако можеш.

И излезе от стаята, без дори да се обърне. На вратата видя двамата мъже и коня, който държаха за повода.

— Господа — заяви той, — вие знаете заповедта на монсеньор: заведете тая жена, без да губите време, във форта Ла Поант и не се отделяйте от нея, преди да се качи на кораба.

Понеже тези думи съвпадаха действително със заповедта, която бяха получили, те кимнаха с глава в знак на съгласие.

Атос пък скочи леко на седлото и препусна; само че вместо да тръгне по пътя, пое през полето, като пришпорваше усилено коня си и от време на време спираше и се ослушваше.

При едно от спиранията си чу по пътя тропот от много коне. Уверен беше, че това е кардиналът със своята охрана. Веднага препусна отново напред, избърса коня си с изтравниче и листа от дървета и излезе насред пътя на около двеста крачки от лагера.

— Кой е? — викна той отдалеч, като забеляза конниците.