Тримата мускетари

— Ха! Ха! — изсмя се лорд Уинтър. — Ха! Ха! Ха! Виждаш ли, добри ми Фелтън, виждаш ли, нали ти казвах: този нож беше за тебе. Тя щеше да те убие, момчето ми. Това, виждаш ли, е една от слабостите й, да се отървава по един или друг начин от хората, които й пречат. Ако те бях послушал, ножът щеше да бъде остър и от стомана: тогава край на Фелтън, тя щеше да те заколи, а след тебе и другите. Виж, Джон, виж я как умело държи ножа.

И наистина милейди продължаваше да държи нападателното оръжие в сгърчената си ръка, но при последните думи, при тая смъртна обида ръцете й, силите й, дори волята й се отпусна. Ножът падна на пода.

— Имате право, милорд — забеляза Фелтън с отвращение, което отекна вдън сърцето на милейди. — Вие имате право, а аз се лъжех.

И двамата пак излязоха.

Но този път милейди се ослуша по-внимателно от първия път и чу как стъпките им се отдалечиха и замряха в дъното на коридора.

— Загубена съм — прошепна тя. — Аз съм във властта на хора, на които мога да повлияя колкото на бронзови или гранитни статуи. Те познават и зъбите ми и са неуязвими за всичките ми оръжия. Но все пак невъзможно е да се свърши така, както те са решили.

И наистина, както показваше последното разсъждение — инстинктивно възвръщане към надеждата, — в тая силна душа страхът и слабостта не се застояваха дълго. Милейди седна до масата, хапна от няколко ястия, пийна малко испанско вино и усети как се възвръща цялата й решителност.

Преди да си легне, тя беше вече разтълкувала, обмислила, разгледала от всички страни и проучила напълно думите, стъпките, движенията, знаците и дори мълчанието на своите събеседници и от това дълбоко, умело и щателно проучване дойде до заключение, че все пак Фелтън е по-уязвим от двамата й мъчители.

Една мисъл особено се въртеше в главата й:

— Ако те бях послушал — беше казал лорд Уинтър на Фелтън.

С други думи, Фелтън бе говорил в нейна полза, щом лорд Уинтър не е послушал Фелтън.

— Слаба или силна — повтаряше милейди, — но този човек има искрица милост в душата си. Аз ще превърна тази искра в пожар, който ще го изгори. А другият, той ме познава, той се бои от мене и знае какво го очаква, ако някога се изскубна от ръцете му, тъй че е излишно да правя каквито и да било опити върху него. Но Фелтън е друго нещо, той е добродушен младеж, чист и, както изглежда, добродетелен. Него мога да погубя.

И милейди легна и заспа с усмивка на устните. Ако някой я видеше заспала, би помислил, че това е девойка, която сънува венец от цветя, с който ще украси челото си на близкия празник.

XXIII ВТОРИ ДЕН В ПЛЕННИЧЕСТВО

Милейди сънуваше, че д’Артанян най-после е в ръцете й, че тя присъствува на неговото посичане и прелестна усмивка цъфна на устните й, когато видя неговата отвратителна кръв да се лее под брадвата на палача.

Тя спеше, както спи затворник, унасян от първата си надежда.

На следния ден, когато влязоха в стаята й, тя беше още в леглото. Фелтън бе в коридора: той водеше жената, за която бе й споменал вечерта и която беше дошла. Тази жена влезе и се приближи до леглото на милейди, като й предложи услугите си.

Милейди беше обикновено бледа и цветът на лицето й можеше да излъже този, който я виждаше за пръв път.

— Имам треска — заяви тя. — Не съм мигнала през цялата тая дълга нощ, страдам ужасно: ще бъдете ли по-човечна към мене, отколкото бяха вчера? Единственото ми желание всъщност е да ми позволите да остана в леглото.

— Искате ли да повикат лекар? — попита жената. Фелтън слушаше този разговор, без да продума. Милейди мислеше, че колкото повече хора имаше около нея, толкова повече хора би могла да умилостиви и бдителността на лорд Уинтър щеше да се увеличи. При това лекарят можеше да каже, че се преструва, а милейди, след като загуби веднъж, не искаше да губи втори път.

— Да повикат лекар ли — рече тя, — защо? Тези господа заявиха вчера, че болестта ми е комедия и навярно и днес ще бъде същото, защото от снощи са имали време да предупредят лекаря.

— Тогава, госпожо — обади се нетърпеливо Фелтън, — кажете вие самата как желаете да се лекувате.

— Отде да зная, боже мой, чувствувам, че съм зле, това е всичко, дайте ми, каквото намирате за добре, все ми е едно.

— Повикайте лорд Уинтър — нареди Фелтън, на когото бяха дотегнали тези вечни оплаквания.

— О, не, не! Не, господине — извика милейди, — не го викайте, заклевам ви, аз съм добре, нямам нужда от нищо, не го викайте!

Милейди вложи толкова много жар, толкова убедително красноречие в това възклицание, че Фелтън увлечен пристъпи няколко крачки в стаята.

— Той влезе — помисли си милейди.

— Но, госпожо — каза Фелтън, — ако действително сте болна, ще изпратим за лекар, а ако ни лъжете, толкова по-зле за вас, ние поне няма да има за какво да се укоряваме.

Милейди не отговори нищо, но като отметна хубавата си глава върху възглавницата, обля се в сълзи и зарида.

Фелтън я погледна за миг със свойственото си равнодушие. После, като видя, че нервната криза може да продължи, излезе. Жената го последва. Лорд Уинтър не се яви.