Тримата мускетари

— Моите тъмничари! Моите палачи! Охо, госпожо, вие ставате много поетична и вчерашната комедия ще се превърне тая вечер в трагедия. Но след осем дни вие ще бъдете там, където трябва да бъдете, и моята задача ще бъде изпълнена.

— Срамна задача! Нечестива задача! — извика милейди с въодушевлението на жертва, която предизвиква съдията си.

— Кълна се в честта си — рече Уинтър, като стана, — струва ми се, че развратницата полудява. Хайде, хайде, успокойте се, госпожо пуританке, или ще ви пратя в затвора. Дявол да го вземе! Моето испанско вино ли размъти главата ви? Но бъдете спокойна, това опиване не е опасно и няма да има други последици.

И лорд Уинтър излезе, като ругаеше, което по онова време беше напълно естествено за благородниците.

Фелтън наистина беше зад вратата и не беше пропуснал нито дума от целия разговор.

Милейди беше отгатнала правилно.

— Напротив — каза тя след девера си, — скоро ще има последици, глупако, но ти ще ги видиш, когато няма да можеш вече да ги предотвратиш.

Настъпи отново тишина. Изминаха два часа. Донесоха вечерята и свариха милейди да чете на глас молитвите си, молитви, които беше научила от един стар слуга на втория си мъж, много ревностен пуритан. Тя изглеждаше в екстаз и сякаш не обръщаше внимание какво става около нея. Фелтън направи знак да не я безпокоят и когато всичко беше в ред, излезе безшумно с войниците си.

Милейди знаеше, че може да я наблюдават и продължи молитвите си докрай — стори й се, че часовият зад вратата не стъпваше вече по същия начин и сякаш слушаше.

Засега тя не искаше нищо повече, изправи се, седна до масата, хапна малко и пи само вода.

След един час дойдоха да изнесат масата, но милейди забеляза, че този път Фелтън не придружаваше войниците.

Значи се боеше да я вижда много често.

Милейди се обърна към стената, за да се усмихне, защото тази усмивка изразяваше такова тържество, че само тя би я издала.

Тя почака да мине още половин час и понеже в този миг в стария замък цареше пълна тишина и се чуваше само вечният шепот на вълните — това огромно дихание на океана, — тя започна с чистия си мелодичен и треперлив глас първия куплет на най-любимия по това време псалм на пуританите:

Понякога ти, боже, изоставяш да ни изпиташ силите така,
но мъките ни пак ти увенчаваш със своята божествена ръка.

Стиховете не бяха съвършени, дори имаха много недостатъци, но както е известно, пуританите не бяха взискателни към поезията.

Милейди пееше и се ослушваше: часовият зад вратата се беше спрял като вкаменен. По това милейди можеше да съди какво въздействие беше оказала.

Тогава тя продължи песента си с неизразим жар и увлечение. Струваше й се, че звуците се разнасят далеч под сводовете и като вълшебен чар ще смекчат сърцата на тъмничарите й. Но изглежда, че часовият, навярно ревностен католик, прогони чара, защото каза през вратата:

— Престанете, госпожо, вашата песен е тъжна като заупокойна молитва и ще бъде съвсем непоносимо, ако наред с удоволствието, че сме тук на гарнизон, трябва да слушаме и такива неща.

— Мълчете — раздаде се тогава суров глас и милейди позна, че е гласът на Фелтън. — Какво се месите, глупако! Имате ли заповед да не позволявате на тая жена да пее? Не. Казаха ви да я пазите, да стреляте в нея, ако се опита да избяга. Пазете я, убийте я, ако бяга, но не изменяйте с нищо заповедта.

Израз на неописуема радост озари лицето на милейди, но този израз беше бегъл като отражение на светкавица и без да се издаде, че е чула разговора, от който не беше пропуснала нито дума, тя продължи, като придаде на гласа си всичкия чар, дълбочина и прелест, с които го беше надарил дяволът:

За всички свои сълзи и страдания, за мъките и болките безкрай,
в молитвата аз диря упование и в бога, който мъките ми знай.

Този глас с нечувано пълнозвучие и възвишена страст придаваше на грубите и недодялани стихове на тия псалми вълшебна сила и изразителност, която и най-възторжените пуритани рядко откриваха в пеенето на своите братя и бяха принудени да го украсяват с всички средства на въображението си: Фелтън сякаш слушаше песента на ангела, който утешавал тримата евреи в пещта.

Милейди продължи:

Ала денят на нашето спасение ще дойде, боже, някой ден в света.
Не дойде ли — сред толкова мъчение, остава ни надеждата — смъртта.

Тия стихове, в които страшната вълшебница се постара да вложи цялата си душа, смутиха напълно сърцето на младия офицер. Той отвори внезапно вратата и милейди го видя да се появява бледен както винаги, но с горящ и почти блуждаещ поглед.

— Защо пеете така — попита той — и с такъв глас?