Тримата мускетари

— Извинете, господине — отвърна кротко милейди. — забравих, че песните ми са неуместни за този дом. Може би съм оскърбила вярата ви, но кълна ви се, че сторих това, без да искам; простете ми една вина, която може би е голяма, но положително неволна.

Милейди беше толкова хубава в тоя миг, религиозният екстаз, в който изглеждаше потънала, придаваше такова изражение на лицето й, че Фелтън, замаян, сякаш видя ангела, който преди малко му се стори, че само слуша.

— Да, да — отговори той, — вие смущавате, вие вълнувате хората, които живеят в тоя замък.

И клетият безумец не забелязваше сам несвързаността на своите думи, докато милейди с рисовия си поглед проникваше до дъното на сърцето му.

— Няма да пея вече — каза милейди, като сведе очи с всичката смиреност, която можеше да придаде на гласа си, с цялото покорство, което можеше да наложи на външността си.

— Не, не, госпожо — рече Фелтън, — пейте, само че по-тихо, особено нощем.

И след тези думи Фелтън, като почувствува, че не може да запази задълго строгостта си към затворницата, изскочи от стаята.

— Добре направихте, господин лейтенант — обади се войникът. — Тия песни разстройват душата, но в края на краищата човек свиква: гласът й е толкова хубав!

XXIV ТРЕТИ ДЕН В ПЛЕННИЧЕСТВО

Фелтън беше дошъл; оставаше да се направи още една стъпка: трябваше да бъде задържан или по-скоро трябваше той сам да остане. Но засега милейди долавяше смътно начина, по който щеше да постигне това.

Трябваше нещо повече: трябваше да го накара да говори, за да му говори и тя. Защото милейди знаеше много добре, че най-голямата й прелест беше в нейния глас, който така умело владееше цялата гама от тонове — от човешката реч до божието откровение.

И все пак въпреки всичката си прелест милейди можеше да се провали, защото Фелтън беше предупреден, и то срещу най-малката случайност. И тя започна да наблюдава всичките си постъпки, всичките си думи до най-обикновения поглед на очите си, движенията си, дишането си, което можеше да се сметне за въздишка. С една дума, тя проучи всичко като опитен актьор, на когото са дали нова, необичайна за него роля.

Поведението й към лорд Уинтър беше по-лесно и тя го беше обмислила още от вечерта. Да се държи достойно и мълчаливо в негово присъствие и от време на време да го дразни с престорено пренебрежение, с презрителна дума, да го подбужда към заплахи и насилия, които да подчертават нейното покорство, такова беше намерението й. Фелтън щеше да види: може би нищо нямаше да каже, но щеше да види.

Сутринта Фелтън дойде както винаги, но милейди го остави да се разпорежда с всички приготовления за закуската, без да го заговори. Но когато щеше да си тръгне, у нея блесна надежда, тъй като й се стори, че той ще я заговори. Но устните му само помръднаха, без да издадат звук, и като се овладя, той затвори в сърцето си думите, които щяха да се отронят от устните му, и излезе.

По обед влезе лорд Уинтър.

Беше хубав зимен ден и лъч от бледото английско слънце, което свети, но не топли, проникваше през решетките на затвора.

Милейди гледаше през прозореца и се престори, че не чува шума от отварянето на вратата.

— А! А! — подхвърли лорд Уинтър. — След като разигравахме комедия, след като разигравахме трагедия, ето че се занимаваме с меланхолия.

Затворницата не отговори.

— Да, да, разбирам — продължи лорд Уинтър. — Вие бихте искали да бъдете на свобода върху тоя бряг; вие бихте искали да сте на добър кораб и да порите вълните на това зелено като смарагд море; вие бихте искали, било на суша, било по море, да ми устроите една от ония ловки засади, в които сте толкова опитна. Търпение! Търпение! След четири дни брегът ще бъде достъпен за вас, морето ще бъде открито, дори по-открито, отколкото бихте желали, тъй като след четири дни Англия ще се избави от вас.

Милейди сплете ръце и дигна към небето хубавите си очи.

— Господи! Господи! — промълви тя с ангелска кротост в гласа и в движението. — Прости на този човек, както аз самата му прощавам.

— Да, моли се, проклетнице — извика лордът, — молитвата ти е много по-великодушна от тебе, защото ти, кълна се, си в ръцете на човек, който никога няма да ти прости.

И той излезе.

Когато излизаше, един проницателен поглед се плъзна през открехнатата врата и милейди забеляза Фелтън, който се дръпна бързо настрани, за да не го види тя.

Тогава тя падна на колене и започна да се моли.

— Боже мой! Боже мой! — казваше тя. — Ти знаеш за какво свето дело страдам, дай ми сили да понеса страданията.

Вратата тихо се отвори. Хубавата богомолка се престори, че не чува скърцането, и продължи с глас, изпълнен със сълзи:

— Боже отмъстителю! Боже милосърдни! Ще оставиш ли този човек да осъществи страшните си помисли!

Едва тогава се престори, че чува стъпките на Фелтън и като се изправи с шеметна бързина, изчерви се, сякаш се срамуваше, че са я сварили на колене.

— Аз не обичам да безпокоя тези, които се молят, госпожо — рече сериозно Фелтън. — Не се безпокойте заради мене, умолявам ви.