Тримата мускетари

— Предпочитате ли да ви обесят под истинското ви име, милейди? Знаете, английското правосъдие е неумолимо при нарушение на законите за брака, обяснете се откровено: макар че моето име, или по-скоро името на брат ми, е замесено в цялата тази работа, аз ще се изложа на скандала от един публичен процес, за да бъда уверен, че ще се избавя завинаги от вас.

Милейди не отговори, но пребледня като мъртвец.

— О, виждам, че предпочитате странствуването! Чудесно, госпожо! Има една стара поговорка, която казва, че пътешествията възпитават младежта. Все пак вие не грешите, госпожо, животът е хубав, повярвайте! Затова вземам мерки да не ми го отнемете. Остава да уредим въпроса с петте шилинга: проявявам се малко като скъперник, нали? Това е, защото се боя да не подкупите пазачите си. Всъщност остават ви вашите прелести, за да ги прелъстите. Използувайте ги, ако неуспехът ви с Фелтън не е убил желанието ви към такива опити.

„Фелтън не ме е издал — каза си милейди. — тогава нищо не е загубено.“

— А сега, госпожо, довиждане. Утре ще дойда да ви съобщя за заминаването на моя пратеник.

Лорд Уинтър стана, поклони се подигравателно на милейди и излезе.

Милейди въздъхна: имаше на разположение още четири дни; четири дни й бяха достатъчни, за да прелъсти напълно Фелтън.

Но една страшна мисъл й мина през ума — лорд Уинтър можеше да изпрати самия Фелтън да занесе на Бъкингам заповедта за подпис. По този начин тя щеше да изпусне Фелтън, а за да успее, въздействието на нейния чар не биваше да се прекъсва.

Все пак, както казахме, едно нещо я успокояваше: Фелтън не я беше издал.

Тя не искаше да изглежда развълнувана от заплахите на лорд Уинтър, седна до масата и вечеря.

После, както беше направила първата вечер, коленичи и повтори гласно молитвите си. Както първата вечер, часовият се спря да я слуша.

Скоро тя чу по-леки стъпки от тия на часовия, които идваха от дъното на коридора и се спряха пред вратата й.

„Той е“ — каза си тя.

И запя същата благочестива песен, която беше въодушевила миналата вечер така силно Фелтън.

Но макар че нежният й, плътен и звучен глас прозвуча по-мелодично и по-затрогващо от друг път, вратата остана затворена. Ала на милейди се стори при един от беглите погледи, които хвърляше към малкото прозорче на вратата, че съзря през гъстата решетка пламенните очи на младежа; дали това беше действителност или видение, но този път той не влезе. Само че малко след като завърши благочестивата си песен, милейди сякаш чу дълбока въздишка. После същите стъпки, които беше чула да се приближават, се отдалечиха бавно, сякаш със съжаление.

XXV ЧЕТВЪРТИ ДЕН В ПЛЕННИЧЕСТВО

На следния ден, когато Фелтън влезе при милейди, я свари права, стъпила върху едно кресло. Тя държеше в ръцете си въже, направено от няколко батистени кърпички, разкъсани на ивици, сплетени и завързани една за друга. При скърцането, което се чу, когато Фелтън отвори вратата, милейди скочи леко от креслото на пода и се опита да скрие зад гърба си стъкменото въже, което държеше в ръка.

Младият човек беше още по-блед от обикновено и зачервените му от безсъние очи показваха, че е прекарал трескава нощ.

Но на челото му бе изписана строгост, по-сурова от всеки друг път.

Той пристъпи бавно към милейди, която беше седнала, улови крайчеца на смъртоносното въже, отпуснато по невнимание или нарочно, и я запита студено:

— Какво е това, госпожо?

— Това, нищо — отвърна милейди, като се усмихна със скръбно изражение, което умееше така добре да придава на усмивката си, — отегчението е смъртен враг на затворниците, аз се отегчавах и за развлечение изплетох това въже.

Фелтън дигна очи към онова място, където беше сварил милейди права върху креслото, на което сега беше седнала, и над главата й забеляза зазидана в стената позлатена кука, която служеше за окачване на дрехи или оръжие.

Той потрепера и затворницата забеляза това — макар и свела очи, тя нищо не изпускаше от погледа си.

— Какво правехте изправена върху креслото? — запита той.

— Какво ви интересува това? — отговори милейди.

— Но — добави Фелтън — аз искам да зная.

— Не ме разпитвайте — рече затворницата, — вие знаете много добре, че на нас, истинските християни, ни е забранено да лъжем.

— Добре! — каза Фелтън. — Аз ще ви кажа какво правехте или по-скоро какво щяхте да направите: щяхте да изпълните гибелното намерение, което таите в ума си. Помислете, госпожо, ако нашият бог забранява лъжата, той забранява много по-строго самоубийството.

— Когато бог вижда някое свое създание преследвано несправедливо, поставено между самоубийството и безчестието, повярвайте ми, господине — отвърна милейди с глас, който показваше, че е дълбоко убедена, — бог му прощава самоубийството, защото тогава самоубийството е мъченичество.

— Вие или преувеличавате, или не се доизказвате. Говорете, госпожо, за бога, изяснете се.