Тримата мускетари

— Да ви разкажа своите нещастия ли, за да ги сметнете за басни; да ви кажа своите намерения ли, за да ги разкриете на моя мъчител! Не, господине, всъщност какво ви интересува животът или смъртта на една осъдена нещастница? Вие отговаряте само за моето тяло, нали? И стига да представите един труп и да познаят, че е моя, няма да искат нищо повече от вас, а може би дори ще получите двойна награда.

— Аз ли, госпожо! Аз ли! — извика Фелтън. — Как можете да допуснете, че бих приел някога награда за вашия живот! О, вие не мислите какво говорите!

— Оставете ме, Фелтън, оставете ме да направя това, което съм намислила — отвърна възбудено милейди. — Всеки войник трябва да бъде амбициозен, нали? Вие сте лейтенант, е добре? Ще вървите след ковчега ми с чин капитан!

— Но какво съм ви направил — каза разколебано Фелтън. — за да ми стоварвате такава отговорност пред хората и пред бога? След няколко дни вие ще бъдете далеч оттук, госпожо, животът ви няма да бъде вече под моя охрана и — добави той с въздишка — вие ще разполагате с него, както си искате.

— Така ли — извика милейди, сякаш не можеше да сдържи свещеното си негодувание, — вие, набожният човек, вие, когото наричат праведен, вие желаете само едно: да не бъдете обвинен, да не бъдете обезпокоен за моята смърт!

— Аз трябва да бдя над вашия живот, госпожо, и ще бдя над него.

— Но разбирате ли вие каква служба изпълнявате? Жестока, дори ако бях виновна, а как бихте я нарекли, как би я нарекъл бог, ако съм невинна?

— Аз съм войник, госпожо, и изпълнявам получените заповеди.

— Мислите ли, че в деня на страшния съд бог ще отдели слепите палачи от несправедливите съдии? Вие не искате да убия тялото си, а ставате оръдие на този, който иска да погуби душата ми!

— Но, повтарям ви, госпожо — започна смутен Фелтън. — че никаква опасност не ви застрашава и аз отговарям за лорд Уинтър както за самия себе си.

— Безумец! — извика милейди. — Нещастен безумец, вие дръзвате да отговаряте за друг човек, когато и най-мъдрите, най-угодните богу не смеят да отговарят сами за себе си. Вие заставате на страната на най-силния и най-щастливия, за да потискате най-слабата и най-нещастната!

— Невъзможно, госпожо, невъзможно — прошепна Фелтън. който чувствуваше в дъното на душата си правотата на този довод. — докато сте затворница, вие няма да получите чрез мене свобода, докато сте жива, вие няма да изгубите чрез мене живота си.

— Да — извика милейди. — но ще изгубя това, което ми е много по-ценно от живота, ще изгубя честта си, Фелтън. И вас, вас ще държа отговорен пред бога и пред хората за своя позор и за своето безчестие.

Този път Фелтън, колкото и равнодушен да беше или да се стараеше да изглежда такъв, не можа да устои на скритото въздействие, което го беше вече овладяло. Да гледа тази тъй хубава жена, чиста като най-непорочното видение, да я вижда ту обляна в сълзи, ту заплашваща, да изпитва в едно и също време обаянието на нейната скръб и на нейната красота, това беше много за един мечтател, това беше много за един ум, разпален от горящите блянове на възторжената вяра. Това беше много за едно сърце, терзано в едно и също време от любов към небето, която изгаря, и от омраза към хората, която разяжда.

Милейди видя смущението, тя чувствуваше по интуиция пламъка на противоположните страсти, които горяха ведно с кръвта в жилите на младия фанатик; и като опитен пълководец, който, щом види, че врагът е готов да отстъпи, се нахвърля върху него с победен вик, тя стана, прекрасна като древна жрица, вдъхновена като християнска дева и простряла ръка, с разголена шия и разпуснати коси, като придържаше с едната ръка роклята си, свенливо подигната към гърдите, с поглед, озарен от пламъка, който беше смутил вече чувствата на младия пуритан, пристъпи към него и запя възторжено с нежния си глас, на който можеше да придаде понякога необикновена изразителност:

На Ваал жертвата отдай, на лъвовете — мъченика,
и грешникът ще се покай… От бездната гласът ме вика.

Фелтън се спря при това странно прекъсване като вкаменен.

— Коя сте вие, коя сте вие? — извика той, като сплете ръце. — Пратеница на бога ли сте, или служителка на ада, ангел или демон. Елоа ли ви наричат или Астарта?

— Не ме ли позна, Фелтън? Аз не съм нито ангел, ни демон, аз съм дъщеря на земята, аз съм твоя сестра по вяра, ето всичко.

— Да! Да! — рече Фелтън. — Досега се съмнявах, но вече вярвам.

— Ти вярваш, а все пак си съучастник на тоя син на Вилиал, когото наричат лорд Уинтър! Ти вярваш, а все пак ме оставяш в ръцете на моите врагове, на врага на Англия, на божия враг? Ти вярваш, а все пак ме предаваш на този, който изпълва и осквернява света със своята ерес и своя разврат, на този гнусен Сарданапал, когото слепците наричат Бъкингамски дук, а вярващите — антихрист.

— Аз, да ви предам на Бъкингам! Аз! Какво говорите!

— Те имат очи — извика милейди — и не ще видят; имат уши и не ще чуят.