Тримата мускетари

Въпреки това вечерта тя изпадна на няколко пъти в отчаяние от съдбата и от себе си. Тя не призоваваше, както знаем, бога, но вярваше в злия дух, тази могъща сила, която направлява човешкия живот във всичките му подробности и на която, както се разказва в арабската приказка, е необходимо едно нарово зърно, за да възстанови цял погинал свят.

Милейди, добре подготвена да приеме Фелтън, можа да обмисли цялото си поведение за следния ден. Тя знаеше, че й остават само два дни и че щом Бъкингам подпише веднъж заповедта (а Бъкингам щеше да подпише много лесно заповедта, още повече че тя беше с лъжливо име и той нямаше да разбере за коя жена става въпрос), повтаряме, щом се подпише веднъж заповедта, лордът веднага щеше да я изпрати, а тя знаеше също, че жените, осъдени на изгнание, имат много по-слаби средства за прелъстяване от тъй наречените добродетелни жени, чиято красота е осветявана от блясъка на висшето общество, които са възхвалявани от гласа на модатствата и са позлатявани от вълшебните лъчи на аристократическия произход. Да бъдеш жена, осъдена на унизително, позорно наказание, не е пречка да бъдеш хубава, но е вечна пречка да станеш пак могъща. Както всички истински надарени хора, милейди знаеше коя среда подхожда на природата й, на способностите й. Бедността я отвращаваше, унижението намаляваше с две трети величието й. Милейди бе кралица само сред кралиците; за да властвува, й бе необходимо удоволствието на удовлетворена гордост. Да управлява низшите за нея беше по-скоро унижение, отколкото удоволствие.

Тя, разбира се, щеше да се завърне от своето изгнание, в това не се съмняваше нито за миг, но колко време можеше да продължи това изгнание? За дейна и честолюбива природа като милейди дните, в които тя не се издигаше, бяха злокобни дни; как бихте нарекли дните, в които човек се проваля! Да загуби година, две, три, с други думи, цяла вечност; да се върне, когато д’Артанян, щастлив и тържествуващ, е получил заедно с другарите си награда от кралицата, задължена много за услугите, които й бяха направили — това бяха мъчителни мисли, които жена като милейди не би могла да понесе. При това бурята, бушуваща в нея, удвояваше силите й и тя би разбила стените на затвора, ако тялото й придобиеше само за миг силата на духа й!

После наред с всичко това я измъчваше и споменът за кардинала. Какво ли мислеше, какво ли казваше за нейното мълчание недоверчивият, неспокоен и подозрителен кардинал? Кардиналът беше не само единствената й опора, единствената й подкрепа, единственият й закрилник в настоящето, но и главното оръдие на нейното щастие и на бъдещото й отмъщение. Тя го познаваше, знаеше, че при нейното завръщане, след безплодно пътуване, тя колкото и да се оправдава със затвора, колкото и да преувеличава преживените страдания, кардиналът ще й отговори със спокойната насмешка на скептика, могъщ едновременно със своята сила и със своя ум: „Не биваше да се оставяте да ви уловят!“

Тогава милейди събираше всичките си сили, като шепнеше дълбоко в мисълта си името на Фелтън, единствения лъч светлина, който проникваше до нея в дъното на ада, където беше паднала; и като змия, която свива и разпуска прешлените си, за да изпита сама собствената си сила, тя обвиваше предварително Фелтън в хилядите дипли на изобретателното си въображение.

Но времето летеше, часовете един след друг сякаш събуждаха пътем камбаната и всеки удар на медния език отекваше в сърцето на затворницата. В девет часа лорд Уинтър направи редовното си посещение, погледна прозореца и решетките, провери пода и стените, прегледа камината и вратите — през този дълъг и щателен преглед и той, и милейди не промълвиха нито дума.

Несъмнено и двамата разбираха, че положението беше станало твърде сериозно, за да губят време в излишни думи и безплоден гняв.

— Добре, добре — каза лордът, като я напускаше, — и тази нощ няма да избягате!

В десет часа Фелтън дойде да постави часови. Милейди позна стъпките му. Тя ги долавяше сега, както любовница долавя стъпките на любимия си, но въпреки това милейди ненавиждаше и същевременно презираше тоя слаб фанатик.

Не беше настъпил уговореният час и Фелтън не влезе.

Два часа след това, когато удари полунощ, смениха часовия.

Беше вече време и милейди зачака с нетърпение. Новият часови започна да се разхожда в коридора. След десет минути Фелтън дойде. Милейди се ослуша.

— Слушай — рече младежът на часовия, — под никакъв предлог няма да се отдалечаваш от тая врата; знаеш, че последната нощ един войник бе наказан от милорда, задето бе напуснал за миг поста си, при все че аз караулих на негово място през краткото му отсъствие.

— Да, зная — отвърна войникът.

— Препоръчвам ти най-строга бдителност. Аз — добави той — ще вляза да прегледам още веднъж стаята на тая жена, защото се боя, че тя има злокобни намерения да свърши със себе си и получих заповед да я наглеждам.

— Отлично! — прошепна милейди. — Ето че строгият пуритан лъже!

А войникът само се усмихна.