Тримата мускетари

— Дявол да го вземе, господин лейтенант! — забеляза той. — Вие сте щастлив, че ви възлагат такива поръчки, особено ако милордът ви е упълномощил да поглеждате и в леглото й.

Фелтън се изчерви. При всеки друг случай той би смъмрил войника, задето си позволяваше такава шега, но съвестта му говореше толкова високо, че устата му не смееха да продумат.

— Ако повикам — продължи той. — ела. Също ако някой дойде, повикай ме.

— Слушам, господин лейтенант — отговори войникът. Фелтън влезе при милейди. Милейди стана.

— Вие ли сте — обади се тя.

— Бях ви обещал да дойда — рече Фелтън — и дойдох.

— Бяхте ми обещали и друго нещо.

— Какво? Боже мой! — каза младежът, който въпреки самообладанието си чувствуваше как коленете му треперят и пот облива челото му.

— Обещали бяхте да ми донесете нож и да ми го оставите след разговора ни.

— Не говорете за това, госпожо — прекъсна я Фелтън. — няма положение, колкото и страшно да е то, което да позволява на едно божие създание да се убие. Размислих, че никога не бива да поемам върху съвестта си такъв грях.

— Ах! Вие сте размислили! — въздъхна затворницата, като седна на креслото си с презрителна усмивка. — Аз също размислих.

— За какво?

— Че не мога да кажа нищо на човек, който не държи на думата си.

— Боже мой! — прошепна Фелтън.

— Можете да си вървите — рече милейди, — аз няма да говоря.

— Ето ножа! — отвърна Фелтън, като измъкна от джоба си оръжието, което, както беше обещал, бе донесъл, но се боеше да го даде на затворницата.

— Да го видя — настоя милейди.

— Защо?

— Кълна се в честта си, веднага ще ви го върна. Ще го оставите на тази маса и вие ще бъдете между него и мене.

Фелтън подаде оръжието на милейди, която разгледа внимателно острието му и опита върха му с крайчеца на пръста си.

— Добре — отговори тя, като върна ножа на младия офицер, — този е от добра и здрава стомана. Вие сте верен приятел, Фелтън.

Фелтън взе ножа и го остави на масата, както се бяха уговорили със затворницата.

Милейди го проследи с поглед и кимна в знак, че е доволна.

— Сега — поде тя — слушайте.

Подканата беше излишна — младият офицер стоеше прав пред нея и очакваше жадно думите й.

— Фелтън — започна милейди с тържественост, пропита с печал, — ако вашата сестра, дъщерята на вашия баща, ви кажеше: „Още млада, доста хубава за нещастие, попаднах в примка и устоях. Увеличиха примамките и насилията, устоях, гавриха се с вярата, която изповядвам, и с бога, на когото се кланям, призовах на помощ този бог и тази вяра и устоях. Тогава ме обсипаха с оскърбления и понеже не можеха да погубят душата ми, поискаха завинаги да опетнят тялото ми. И накрая…“

Милейди млъкна и горчива усмивка пробягна по устните й.

— И накрая — повтори Фелтън, — какво направиха накрая?

— И накрая една вечер решиха да сковат упорството, което не можеха да победят. Една вечер смесиха водата ми със силна упойка. Едва привърших вечерята и почувствувах, че изпадам постепенно в незнайно вцепенение. Макар че не подозирах, обзе ме смътен страх и се опитах да се боря срещу тоя сън.

Станах, исках да изтичам до прозореца, да викам за помощ, но краката ми се подкосиха. Струваше ми се, че таванът се спускаше над главата ми и ме смазваше със своята тежест. Протегнах ръце, опитах се да говоря, издавах само несвързани звуци. Непреодолимо вцепенение ме обземаше, улових се за едно кресло, тъй като почувствувах, че ще падна, но скоро тази опора се оказа недостатъчна за немощните ми ръце, паднах на едно коляно, после на двете. Исках да се моля, езикът ми беше скован. Бог не ме видя и не ме чу навярно и аз се плъзнах на пода, обзета от сън, който приличаше на смърт.

Какво се случи през тоя сън и колко време продължи той, не си спомням. Единственото нещо, което мога да си спомня, е, че се събудих легнала в кръгла стая, разкошно наредена, в която светлината проникваше само през един отвор на тавана. Помислих, че стаята, изглежда, нямаше никаква врата, би казал човек, че е някакъв великолепен затвор.

Дълго не можех да си дам сметка за мястото, където се намирах, и за всички подробности, които ви разказвам, умът ми сякаш се бореше безуспешно да се отърси от тежкия мрак на тоя сън, от който аз не можех да се изтръгна. Имах смътни впечатления за някакво изминато разстояние, за пътуване с карета, за някакъв ужасен сън, след който се чувствувах страшно отпаднала. Но всичко беше така смътно, така неясно в мисълта ми, сякаш тия събития се бяха случили с друг, а не с мене и все пак се вплитаха в моя живот чрез някакво странно раздвоение.

Известно време състоянието, в което се намирах, ми изглеждаше толкова странно, та мислех, че сънувам. Станах, олюлявайки се, дрехите ми бяха край мене на един стол. Не си спомнях нито да съм се събличала, нито да съм си лягала. Тогава лека-полека действителността изплува пред мене, изпълнена с целомъдрен ужас: не се намирах вече в къщата, където живеех, доколкото можах да разбера по слънцето, две трети от деня бяха изминали! Заспала бях предната вечер. Значи сънят ми бе продължил почти цяло денонощие. Какво се беше случило през тоя дълъг сън?