Тримата мускетари

Облякох се, колкото може по-бързо. Бавните ми и сковани движения показваха, че действието на упойката още не бе изчезнало напълно. Всъщност тая стая беше подредена, за да приеме жена. И най-взискателната кокетка можеше да намери в стаята всичко, каквото пожелае.

Навярно не бях първата пленница, попаднала в тоя разкошен затвор. Но разбирате ли, Фелтън, колкото по-хубав беше затворът, толкова по-голям ужас ме обземаше.

Да, това беше затвор, защото напразно се опитвах да изляза. Опипвах стените, за да открия врата, но при почукване всички стени издаваха глух, тъп звук.

Обиколих може би двадесет пъти стаята, за да намеря някакъв изход, но нямаше. Капнала от умора и ужас, паднах в едно кресло.

През това време нощта настъпваше бързо, а заедно с нощта растеше и моят ужас: не знаех дали трябва да остана там, където бях седнала. Струваше ми се, че съм заобиколена с незнайни опасности, в които можех да попадна на всяка крачка. Макар че не бях яла нищо от вечерта, не чувствувах глад поради страха.

Никакъв шум отвън, по който да мога да определя времето, не долиташе до мен. Предполагах само, че може да е седем или осем часът вечерта. Беше октомври, а се бе съвсем стъмнило.

Изведнъж скръцна врата и аз потреперах. Огнено кълбо се появи над стъкления отвор на тавана и обля с ярка светлина стаята ми. Ужасена видях на няколко крачки от мене да стои мъж.

Маса с два прибора, с готова вечеря се появи като по вълшебен начин сред стаята.

Това беше мъжът, който ме преследваше от година, който се бе заклел, че ще ме обезчести, и който още с първите думи, които се отрониха от устните му, ми даде да разбера, че е сторил това през нощта.

— Подлец! — прошепна Фелтън.

— О, да! Подлец! — извика милейди, като видя с какво любопитство младият офицер, превърнал се цял в слух, възприемаше странния разказ. — О, да! Подлец! Той си бе въобразил, че е достатъчно да възтържествува над мене в съня ми, за да бъде всичко свършено. Той идваше с надеждата, че ще приема своя позор, щом този позор е налице. Идваше да ми предложи своето богатство в замяна на моята любов.

Аз излях върху тоя човек цялото презрение, цялото възмущение, което може да се побере в сърцето на една жена. Навярно той беше свикнал на такива укори, тъй като ме изслуша спокоен, усмихнат, със скръстени на гърдите ръце. После, когато помисли, че съм свършила, пристъпи към мене. Аз скочих към масата, грабнах нож и го опрях на гърдите си.

„Още една стъпка — казах му аз, — и не само моето безчестие, но и моята смърт ще тежи на съвестта ви.“

Навярно погледът ми, гласът ми, цялото ми същество са били изпълнени с тая неподправена искреност, която убеждава и най-покварените души, тъй като той се спря.

„Вашата смърт — ми отвърна той. — О, не! Вие сте твърде прелестна любовница, за да се съглася да ви загубя, след като имах щастието да ви притежавам само един единствен път. Сбогом, красавице! Ще почакам, ще ви навестя, когато сте по-добре разположена.“

При тези думи той свирна. Огненото кълбо, което осветяваше стаята ми, се издигна и изчезна. Останах в мрак. Същото скърцане на врата, която се отваря и затваря, се повтори след миг, огненото кълбо пак се спусна и аз останах сама.

Този миг бе ужасен. Ако изпитвах още някакви съмнения в моето нещастие, тия съмнения се разпръснаха пред ужасната действителност. Бях във властта на човек, когото не само че ненавиждах, но и презирах. Човек, способен на всичко, който ми беше дал вече зловещо доказателство за това, което можеше да направи.

— Но кой беше този човек? — запита Фелтън.

— Прекарах нощта на един стол, като треперех при най-малкия шум, защото към полунощ лампата угасна и аз останах отново в мрак. Но нощта мина без никакво друго покушение от страна на моя мъчител. Съмна. Масата бе изчезнала. Останал беше само ножът в ръката ми.

Този нож беше едничката ми надежда. Бях смазана от умора. Очите ми горяха от безсъние. Не бях посмяла да дремна нито миг. Денят ме успокои, хвърлих се в леглото, без да се отделям от спасителния нож, който скрих под възглавницата си.

Когато се събудих, беше сложена нова маса. Този път въпреки ужаса напук на тревогите си усещах мъчителен глад. Две денонощия ние бях хапнала нищо: ядох хляб и плодове. После, като се сетих за упойката, сложена във водата, що бях изпила, аз не се докоснах до водата, която беше на масата, а напълних чашата си от мраморната чешма, зазидана в стената, над умивалника ми.

Въпреки тази мярка известно време пак изпитвах ужасно безпокойство. Но този път опасенията ми не бяха основателни: прекарах деня, без да почувствувам нищо, което да прилича на онова, от което се боях.

Имах предвидливостта да излея до половина шишето, за да не забележат недоверието ми.