Тримата мускетари

Като чух шума, аз се понадигнах на едната си ръка. „Е! — каза ми един глас, който звучеше така страшно в ушите ми, че веднага го познах. — Е, поукротихме ли се и ще заплатим ли своята свобода с едно единствено обещание да мълчим? Слушайте — продължи той, — аз съм добрият принц и макар че не обичам пуританите, отдавам им справедливост, както и на пуританките, когато са хубави. Хайде, една малка клетва пред кръста, не ви искам нищо повече.“

„Заклевам се в кръста — извиках аз, защото при този омразен глас се възвърнаха всичките ми сили, — кълна се в кръста, заклевам се, че никакво обещание, никаква заплаха, никакво изтезание не ще ми затворят устата. Кълна се в кръста, заклевам се, че ще ви разоблича навсякъде като убиец, като похитител на чест, като подлец. Кълна се в кръста, заклевам се, че като изляза оттук, ще искам целият човешки род да ви отмъсти.“

„Пазете се! — каза гласът със заплаха, каквато не бях чувала дотогава. — Имам едно последно средство, което ще употребя в краен случай, за да ви затворя устата или поне за да не позволя на никого да повярва нито дума от онова, което ще кажете.“

Събрах всичките си сили, за да му отговоря със смях.

Той видя, че отсега нататък между нас започва вечна война, война на смърт.

„Слушайте — каза той, — оставям ви тази нощ и утре. Размислете: ако обещаете, че ще мълчите, ще бъдете заобиколена с богатство, уважение и дори с почести. Ако заплашвате, че ще говорите, ще ви осъдя на позор.“

„Вие ли! — извиках аз. — Вие!“

„На вечен, неизличим позор!“

„Вие ли!“ — повторих аз. — О, уверявам ви, Фелтън, мислех, че е полудял!

„Да, аз!“ — потвърди той.

„Ах, оставете ме — отговорих му аз, — ако не искате пред очите ви да си разбия главата в стената!“

„Добре — каза той, — както искате, до утре вечер!“

„До утре вечер!“ — повторих аз, като се отпуснах на пода и хапех килима от ярост…

Фелтън бе се облегнал на едно кресло и милейди виждаше със сатанинска радост, че силите му може би нямаше да издържат до края на разказа.

XXVII ИЗПИТАНО СРЕДСТВО ОТ КЛАСИЧЕСКА ТРАГЕДИЯ

След кратко мълчание, през което милейди наблюдаваше младежа, който я слушаше, тя продължи своя разказ.

— Минаха три дни, без да пия и без да ям, изпитвах ужасна мъка. Понякога минаваха сякаш облаци, които ми притискаха челото, замъгляваха очите ми. Започнах да бълнувам.

Настъпи вечерта, бях толкова слаба, че всеки миг губех съзнание и всеки път, когато изпадах в безсъзнание, благодарях на бога, защото мислех, че ще умра.

Сред един от тия припадъци чух, че вратата се отваря. Ужасът ме свести.

Той влезе в стаята, последван от някакъв мъж с маска. Той самият беше с маска, но аз познах стъпките му, познах гласа му, познах величествената осанка, която адът му беше дал за нещастие на човечеството.

„Е — рече той, — решихте ли да ми дадете клетвата, която ви поисках?“

„Вие казахте, че пуританите имат само една дума: моята дума е — вие я чухте — да ви предам тук на земята на човешкия съд, а на небето — на божия!“

„И така, вие упорствувате?“

„Кълна се пред бога, ще призова целия свят за свидетел на вашето престъпление и това ще продължи, докато намеря отмъстител.“

„Вие сте уличница — извика той гръмогласно — и ще бъдете наказана като уличница! Жигосана в очите на света, който ще призовете, опитайте се да докажете на тоя свят, че не сте нито престъпница, нито луда!“

После, като се обърна към мъжа, който го придружаваше, каза:

„Палачо, изпълни дълга си!“

— О! Името му, името му! — извика Фелтън. — Кажете ми името му!

— Тогава въпреки виковете ми, въпреки съпротивата, защото започвах да разбирам, че с мене ще се случи нещо по-страшно от смъртта, палачът ме сграбчи, повали ме на пода, притисна ме в ръцете си и задавена от ридания, почти в безсъзнание, като призовавах бога, който не ме чуваше, нададох изведнъж страшен вик на болка и срам. Горящо желязо, зачервено желязо, желязото на палача се беше отпечатало на рамото ми.

Фелтън изрева.

— Вижте — каза милейди и се изправи величествена като кралица, — вижте, Фелтън, какво ново наказание измислиха за чистата девойка, жертва на насилието на един злодей. Научете се да познавате сърцата на хората и не ставайте вече така лесно оръдие на тяхната несправедлива мъст.

С бързо движение милейди разгърна дрехата си, раздра батистата, която покриваше нейната гръд, и зачервена от престорен гняв и лъжлив свян, показа на младежа незаличимия жиг, който опозоряваше това толкова хубаво рамо.

— Но — извика Фелтън — аз виждам тук лилия!

— В това именно се състои подлостта — отвърна милейди. — Английски жиг! — Трябваше да докажат кой съд го е присъдил и аз щях да призова публично всички съдилища в кралството. Но френския жиг… О! С него, с него аз бях наистина жигосана.

Това беше много за Фелтън.