Тримата мускетари

Тая мисъл караше милейди да се усмихва, защото Фелтън беше вече едничката й надежда, единственото й средство за спасение.

Но може би лорд Уинтър го е заподозрял, може би сега самият Фелтън се намираше под наблюдение.

Към четири часа сутринта лекарят дойде, но раната на милейди се беше вече затворила: лекарят не можа да установи нито посоката, нито дълбочината. Той позна само по пулса на болната, че случаят не е никак тежък.

Сутринта милейди, под предлог, че не е спала през нощта и че има нужда от почивка, отпрати жената, която я наглеждаше.

Надяваше се, че Фелтън ще дойде по време на закуската, но Фелтън не дойде.

Бяха ли се оправдали опасенията й? Заподозрян от лорда, можеше ли Фелтън да не дойде в решителния час? Оставаше й само един ден: лорд Уинтър й беше съобщил, че ще отплава на 23, а сега беше 22 сутринта.

Въпреки това тя чака доста търпеливо до обед.

Макар че не беше яла сутринта, обедът бе донесен в определения час. Милейди с ужас забеляза, че войниците, които я пазеха, бяха в друга униформа.

Тогава се реши да попита какво е станало с Фелтън. Отговориха й, че преди един час Фелтън възседнал коня си и заминал.

Осведоми се дали лордът е още в замъка. Войникът отговори утвърдително и каза, че има заповед да го предупреди, ако затворницата желае да му говори.

Милейди отвърна, че засега е много слаба и едничкото й желание е да остане сама.

Войникът остави обеда на масата и излезе.

Фелтън бе отстранен, моряците бяха сменени, значи не вярваха вече на Фелтън.

Това беше последният удар, нанесен на затворницата.

Като остана сама, тя стана. Леглото, където лежеше от предпазливост и за да я смятат тежко ранена, я изгаряше като жарава. Тя хвърли поглед към вратата: лордът беше наредил да заковат дъска върху прозорчето. Боеше се навярно да не би през това прозорче да съблазни с някое дяволско средство пазачите си.

Милейди се усмихна от радост. И тъй тя можеше да даде простор на своите бурни чувства, без да я наблюдават: тя тичаше из стаята като разярена луда или като тигрица, затворена в желязна клетка. И ако ножът беше останал у нея, тя положително щеше да помисли този път да убие лорда, а не себе си.

В шест часа лорд Уинтър влезе. Той беше въоръжен до зъби. Този човек, в когото досега милейди беше виждала само доста глупав благородник, беше станал превъзходен тъмничар. Той сякаш предвиждаше всичко, отгатваше всичко, предотвратяваше всичко.

Един единствен поглед, който той хвърли върху милейди, му откри какво ставаше в душата й.

— Добре — каза той, — но вие няма да ме убиете и днес: вие нямате вече оръжие, пък и аз съм нащрек. Бяхте почнали да покварявате бедния ми Фелтън: той се поддаваше вече на пъкленото ви влияние, но аз искам да го спася, той няма да ви види вече, всичко е свършено. Съберете вещите си, утре ще заминете. Бях определил отплаването за двадесет и четвърти, но реших, че колкото по-скоро стане, толкова по-добре. Утре на обед ще имам заповедта за вашето заточаване, подписана от Бъкингам. Ако продумате една едничка дума на когото и да било, преди да бъдете на кораба, моят сержант ще ви пръсне черепа, така му е заповядано. Ако на кораба продумате една дума на когото и да било, преди капитанът да ви разреши, капитанът ще заповяда да ви хвърлят в морето, такава е уговорката. Довиждане, ето какво имах да ви кажа днес. Утре ще ви видя пак, за да се сбогувам с вас!

След тези думи лордът излезе.

Милейди изслуша цялото това застрашително словоизлияние с презрителна усмивка на устните, но с ярост в сърцето.

Донесоха вечерята. Милейди почувствува, че има нужда от сили, тя не знаеше какво можеше да се случи през тази застрашителна нощ, която наближаваше — грамадни облаци се кълбяха по небето, а далечни мълнии предвестяваха буря.

Бурята се разрази към десет часа вечерта: милейди намираше утеха в това, че природата споделя безредието в душата й. Гръмотевиците тътнеха във въздуха както гневът в мислите й. Струваше й се, че вихърът разчорляше косите й, както свеждаше клоните на дърветата и отнасяше листата им. Тя виеше като урагана и гласът й се сливаше с могъщия глас на природата, която сякаш също стенеше в отчаяние.

Изведнъж чу, че се чука на стъклото и при блясъка на една светкавица видя зад решетките лице на мъж.

Тя изтича до прозореца и го отвори.

— Фелтън! — извика тя. — Аз съм спасена!

— Да — прошепна Фелтън. — но тихо, тихо! Необходимо ми е време, за да изпиля решетката. Внимавайте само да не ни видят през прозорчето на вратата.

— О, ето доказателство, че бог е с нас, Фелтън! — възкликна милейди. — Те затвориха прозорчето с дъска.

— Това е добре, бог им е взел ума! — рече Фелтън.

— Но какво трябва да правя? — запита милейди.

— Нищо, нищо. Само затворете пак прозореца. Легнете или поне свийте се в леглото облечена. Когато свърша, ще почукам на стъклото. Но ще можете ли да ме последвате?

— О! Да!

— А раната ви?

— Боли, но не ми пречи да ходя.

— Бъдете тогава готова при първия знак.