— Какво ще правите в Портсмут? — запита милейди.
— Ще изпълня заповедите на лорд Уинтър — отговори Фелтън с мрачна усмивка.
— Какви заповеди? — попита милейди.
— Как, не разбирате ли? — каза Фелтън.
— Не. Обяснете ми, моля ви.
— Понеже не ми вярваше вече, поиска сам да ви пази, а мене ме изпрати да отнеса вместо него за подпис при Бъкингам заповедта за вашето заточение.
— Но щом не ви е вярвал, как ви е поверил тая заповед?
— Полагаше ли се да зная какво нося?
— Имате право. И вие отивате в Портсмут?
— Нямам време за губене. Утре е двадесет и трети, а Бъкингам заминава утре с флотата си.
— Заминава утре, закъде заминава?
— За Ла Рошел.
— Той не трябва да замине! — извика милейди, като загуби свойственото си самообладание.
— Бъдете спокойна — отвърна Фелтън, — той няма да замине.
Милейди потрепера от радост. Тя бе прочела вдън сърцето на младежа — смъртта на Бъкингам беше написана там с едри букви.
— Фелтън… — започна тя — вие сте велик като Юда Макавей! Ако умрете, ще умра с вас: това е всичко, което мога да ви кажа.
— Тихо! — прошепна Фелтън. — Пристигнахме. И наистина приближиха се до шлюпа.
Фелтън се изкачи пръв по корабната стълба и подаде ръка на милейди, докато моряците я придържаха, защото морето беше още много развълнувано.
След миг бяха на палубата.
— Капитане — каза Фелтън, — ето лицето, за което ви говорих и което трябва да свалите здраво и читаво във Франция.
— Срещу хиляда пистола — добави капитанът.
— Аз ви дадох петстотин.
— Вярно — потвърди капитанът.
— Ето и другите петстотин — намеси се милейди, като посегна към кесията с парите.
— Не — възрази капитанът, — не мога да пристъпя думата, която дадох на този младеж. Другите петстотин пистола ще ми бъдат броени, чак когато стигнем в Булон.
— И ще стигнем ли?
— Здрави и читави — заяви капитанът, — това е толкова вярно, както е вярно, че се казвам Джек Бътлър.
— Добре! — каза милейди. — Ако удържите на думата си, ще ви дам не петстотин, а хиляда пистола.
— Ура, прекрасна госпожо — извика капитанът, — и нека бог ми изпраща често пътници като ваша милост!
— А сега — рече Фелтън — заведете ни в заливчето… нали се уговорихме да ни заведете там.
Вместо отговор капитанът даде нужната заповед за маневра и към седем часа сутринта малкият кораб хвърляше котва в определеното заливче.
Докато пътуваха, Фелтън разказа на милейди всичко: как, вместо да отиде в Лондон, наел малкия кораб, как се върнал, как се изкатерил по стената, като при изкачването забивал между камъните куки, за да може да стъпва, и как най-сетне, като стигнал до решетката, завързал стълбата. Милейди знаеше останалото.
От своя страна милейди се опита да поощри Фелтън в намерението му: но при първите думи, които излязоха от устата й, тя ясно разбра, че младият фанатик има нужда по-скоро да бъде укротен, отколкото поощряван.
Уговориха се, че милейди ще чака Фелтън до десет часа и ако в десет часа той не се върне, ще отплава.
Тогава, ако не бъде заловен, той ще я настигне във Франция в кармелитския манастир в Бетюн.
XXIX
КАКВО СТАВАШЕ В ПОРТСМУТ НА 23 АВГУСТ 1628 ГОДИНА
Фелтън целуна ръка на милейди — сбогува се с нея, както брат се сбогува със сестра си, когато отива на разходка.
Наглед той беше спокоен, както винаги; само очите му горяха с необикновен трескав блясък; челото му беше по-бледо от обикновено; говореше със стиснати зъби, кратко и отсечено, което показваше, че го вълнуват мрачни мисли.
Докато се намираше в лодката, която го отнасяше на брега, лицето му беше обърнато към милейди. Изправена на палубата, тя го следеше с очи. И двамата не се безпокояха, че могат да ги преследват — никога не влизаха в стаята на милейди преди девет часа, а от замъка до Лондон имаше три часа път.
Фелтън слезе на брега, изкачи се по малкия гребен на крайбрежната стръмнина, махна за последен път на милейди и се запъти към града.
След стотина крачки пътят се спускаше надолу и той можеше да види само мачтата на кораба.
Затича се веднага към Портсмут, който се виждаше насреща на около половин миля. Къщите и кулите му се открояваха в утринната мъгла.
Отвъд Портсмут морето беше покрито с кораби — мачтите им, прилични на гора от оголени през зимата тополи, се люшкаха на вятъра.
Фелтън крачеше и си припомняше всички истински и лъжливи обвинения срещу любимеца на Джейкъб VI и Чарлз I, които се бяха натрупали у него след две години дълбоки размишления и през дългото му пребиваване сред пуританите.
Когато сравняваше обществените престъпления на този министър, големи европейски престъпления, ако може тъй да се каже, с частните и неизвестни престъпления, в които го беше обвинила милейди, Фелтън намираше, че по-виновен бе оня Бъкингам, чийто живот беше неизвестен на обществото. Защото любовта му, тъй странна, нова и пламенна, го караше да вижда подлите и въображаеми обвинения на лейди Уинтър, както човек вижда през увеличително стъкло дори незабележими в действителност прашинки като страшни чудовища.