Тримата мускетари

Бързият ход разпалваше още по-силно кръвта му. Мисълта му, че оставяше зад себе си изложена на страшно отмъщение жената, която обичаше или по-скоро, която боготвореше като светица, преживяното вълнение, умората, всичко възпламеняваше още повече душата му над границата на човешките чувства.

Той влезе в Портсмут към осем часа сутринта. Цялото население беше на крак. Барабани биеха по улиците и на пристанището. Войските, които щяха да отплават, се спускаха към морето.

Фелтън стигна в адмиралтейството, потънал в прах и пот. Лицето му, обикновено толкова бледо, бе зачервено от жега и гняв. Часовият не искаше да го пусне, но Фелтън повика началника на караула и извади писмото, което носеше:

— Бърза поръчка от страна на лорд Уинтър — каза той.

Като чу името на лорд Уинтър, за когото се знаеше, че е един от най-близките приятели на негова светлост, началникът на караула даде заповед да пуснат Фелтън, който също носеше униформата на морски офицер.

Фелтън се втурна в двореца.

Тъкмо когато влизаше във вестибюла, друг мъж, прашен и запъхтян, също влизаше, като остави при вратата пощенски кон, който щом пристигна, падна на двете си колене.

Той и Фелтън се обърнаха едновременно към Патрик, доверения камердинер на дука. Фелтън каза името на барон Уинтър, непознатият не искаше да спомене никого и заяви, че може да каже кой е само пред дука. И двамата настояваха да минат първи.

Патрик, като знаеше, че лорд Уинтър има служебна работа и е в приятелски връзки с дука, предпочете лицето, което идеше от негово име. Другият бе принуден да чака. Виждаше се как проклина това закъснение.

Камердинерът преведе Фелтън през голяма зала, където чакаха пратениците на Ла Рошел, предвождани от принц дьо Субиз, и го въведе в един кабинет, където Бъкингам, излязъл от банята, довършваше тоалета си, на който и този път както винаги отделяше особено внимание.

— Лейтенант Фелтън — съобщи Патрик, — от страна на лорд Уинтър.

— От страна на лорд Уинтър! — повтори Бъкингам. — Да влезе.

Фелтън влезе. В този миг Бъкингам хвърляше на дивана скъп халат, везан със злато, за да облече синя кадифена дреха, цялата обшита с бисери.

— Защо лордът не дойде сам? — запита Бъкингам. — Чаках го тая сутрин.

— Той ме натовари да кажа на ваша светлост — отвърна Фелтън, — че много съжалява, задето не ще има тази чест, тъй като е принуден да охранява замъка.

— Да, да — рече Бъкингам, — зная това, там има една затворница.

— Точно за тая затворница исках да говоря на ваша светлост — продължи Фелтън.

— Добре, говорете!

— Това, което имам да ви кажа, може да бъде изслушано само от вас, милорд.

— Оставете ни, Патрик — каза Бъкингам, — но бъдете наблизо, за да чуете, когато ви позвъня. След малко ще ви повикам.

Патрик излезе.

— Сега сме сами, господине — добави Бъкингам, — говорете.

— Милорд — започна Фелтън, — лорд Уинтър ви е писал онзи ден, за да ви помоли да подпишете заповедта за заточение на една млада жена, наречена Шарлота Бексън.

— Да, господине, и аз му отговорих да ми донесе или да изпрати тая заповед и ще я подпиша.

— Ето я, милорд.

— Дайте — каза дукът.

И като я взе от ръцете на Фелтън, той бегло я прегледа. Уверил се, че е същата заповед, за която му бе съобщено, той я сложи на масата, взе перо и се приготви да я подпише.

— Извинете, милорд — спря го Фелтън, — но ваша светлост знае ли, че името Шарлота Бексън не е истинското име на тази млада жена?

— Да, господине, зная — отвърна дукът, като потопи перото в мастилницата.

— Тогава, ваша светлост, знаете ли истинското й име? — запита рязко Фелтън.

— Зная го.

Дукът приближи перото към заповедта. Фелтън пребледня.

— Като знаете истинското й име, ваша светлост, пак ли ще подпишете? — продължи Фелтън.

— Разбира се — отговори Бъкингам, — и дори два пъти, не веднъж.

— Не мога да повярвам — продължи Фелтън с глас, който ставаше все по-рязък и отсечен, — че ваша светлост знае, че става дума за лейди Уинтър…

— Зная отлично и съм изненадан, че и вие знаете!

— И ваша светлост ще подпишете ли тая заповед без угризение на съвестта?

Бъкингам погледна надменно момъка.

— Я гледай! Знаете ли, господине, че ми задавате странни въпроси — каза му той — и че съм много снизходителен, като ви отговарям?

— Отговаряйте, ваша светлост — настоя Фелтън, — положението е по-тежко, отколкото може би си мислите.

Бъкингам помисли, че младежът, който идеше от страна на лорд Уинтър, говореше навярно от негово име и омекна.

— Без никакво угризение — отвърна той — и лордът като мене знае, че милейди Уинтър е голяма престъпница и да се сведе наказанието й до заточение е почти равносилно на помилване.

Дукът постави перото върху заповедта.

— Вие няма да подпишете тая заповед, милорд! — заяви Фелтън, като пристъпи крачка към дука.

— Аз ли няма да подпиша тая заповед! — учуди се Бъкингам. — Защо?

— Защото ще надникнете в душата си и ще отдадете справедливост на милейди.

— С изпращането й в Тайбърн й се отдава справедливост — отговори Бъкингам. — Милейди е безчестна жена.

— Ваша светлост, милейди е ангел, вие знаете добре това и аз искам от вас свободата й.