Тримата мускетари

— Не разбирам какво искате да кажете — продължи спокойно Фелтън — и не зная за кого говорите, милорд. Аз убих господин Бъкингам, защото той отказа два пъти лично на вас да ме произведе капитан. Наказах го за неговата несправедливост, това е всичко.

Смаян, Уинтър гледаше войниците, които връзваха Фелтън, и не знаеше какво да мисли за такава безчувственост.

Но само една мисъл помрачаваше ясното чело на Фелтън. При всеки шум, който чуваше, простодушният пуритан си представяше, че различава стъпките и гласа на милейди, която иде да се хвърли в прегръдките му, за да се признае за виновна и да загине заедно с него.

Изведнъж той потрепера, погледат му се устреми към някаква точка в морето, което се виждаше цяло от терасата. С орловия си поглед на моряк той различи там, където всеки друг би видял само чайка, която се люшка по вълните, платното на кораба, който отплаваше към бреговете на Франция.

Той пребледня, сложи ръка на сърцето си, което се късаше, и разбра цялата измяна.

— Последна милост, милорд! — помоли той лорда.

— Каква? — запита лордът.

— Колко е часът?

Лордът извади часовника си.

— Девет без десет — отвърна той.

Милейди беше ускорила заминаването си с час и половина щом като чу топовния изстрел, който известяваше за съдбоносното събитие, тя даде заповед да дигнат котва.

Корабът плаваше под синьото небе на голямо разстояние от брега.

— Тъй е било угодно на бога — промълви Фелтън с примирението на фанатик, но без да може все пак да откъсне очи от малкото корабче, на чиято палуба навярно мислеше, че различава бялата сянка на онази, за която щеше да бъде пожертвуван животът му.

Уинтър проследи погледа му, разбра страданието му и отгатна всичко.

— Бъди наказан сам сега, клетнико — рече лорд Уинтър на Фелтън, който се остави да го отведат с очи, извърнати към морето, — но заклевам се в паметта на брат си, когото толкова много обичах, че твоята съучастница няма да се спаси.

Фелтън наведе глава, без да продума нито дума. А Уинтър слезе бързо по стълбата и отиде на пристанището.

XXX ВЪВ ФРАНЦИЯ

Първото нещо, от което се уплаши английският крал Чарлз I, когато научи за тая смърт, бе да не би страшната вест да обезсърчи ларошелци; той се опита, казва Ришельо в мемоарите си, да крие тази вест от тях колкото може по-дълго, като заповяда да затворят пристанищата в цялото му кралство и взе грижливо мерки никакъв кораб да не излиза, докато не замине войската, която готвеше Бъкингам, като поемаше грижата след смъртта на Бъкингам той сам да надзирава това заминаване. Дори стигна в строгостта на тая заповед дотам, че задържа в Англия посланиците на Дания, макар че се бяха сбогували, и холандския посланик, който трябваше да откара в пристанището Флесинг индийските кораби, които Чарлз I възвръщаше на обединена Нидерландия.

Но тъй като се сети да даде тая заповед цели пет часа след произшествието, с други думи, в два часа следобед, от пристанищата бяха вече отплавали два кораба: единият, както знаем, отвеждаше милейди, която подозираше вече какво се е случило и се увери още повече в своето предположение, като видя черното знаме да се развява на мачтата на адмиралския кораб.

А вторият кораб — ще кажем по-късно кого носеше и как замина.

Впрочем през това време в лагера край Ла Рошел не се случи нищо ново; само кралят, който много скучаеше, както винаги, но може би в лагера малко повече, отколкото другаде, реши да замине инкогнито и да прекара празника свети Луи в Сен Жермен. Затова поиска от кардинала да му приготви свита само от двадесет мускетари. Кардиналът, който биваше понякога обхванат от скуката на краля, разреши с голямо удоволствие този отпуск на царствения си помощник, който обеща да се върне към 15 септември.

Господин дьо Тревил, предупреден от негово високопреосвещенство, определи свитата и понеже без да му е известна причината, знаеше за горещото желание и дори наложителната необходимост, която имаха приятелите му да се върнат в Париж, не ще и дума, че ги включи в свитата.

Четиримата младежи научиха новината четвърт час след господин дьо Тревил, защото те бяха първите, на които той я съобщи. Тогава д’Артанян оцени милостта, която му беше оказал кардиналът, като го направи най-после мускетар. В противен случай той щеше да бъде принуден да остане в лагера, когато приятелите му заминаваха.

Разбира се, причината за тяхното нетърпение да се върнат в Париж беше опасността, на която щеше да бъде изложена госпожа Бонасийо, ако се срещнеше в Бетюнския манастир със своя смъртен враг — милейди. Затова, както казахме, Арамис беше писал веднага на Мари Мишон, онази шивачка на бельо в Тур, която имаше такива влиятелни познати, да издействува от кралицата разрешение госпожа Бонасийо да излезе от манастира и да се оттегли в Лотарингия или в Белгия. Отговорът не се забави много и десетина дни след това Арамис получи следното писмо: