Тримата мускетари

Д’Артанян разгледа внимателно лицата на другарите си — и на тях както на лицето на Атос беше изписана дълбока тревога. Те пришпориха конете и продължиха пътя си, но без да продумат нито дума.

На двадесет и пети вечерта, когато влизаха в Арас и д’Артанян беше слязъл от коня си пред странноприемницата „Златна брана“, за да изпие чаша вино, конник излезе от двора на пощата, където беше сменил коня си, и препусна с нов кон в галоп по пътя за Париж. Когато излизаше от голямата врата на улицата, вятърът развя мантията, с която се беше загърнал, макар че беше август, и подигна шапката му, която пътникът задържа с ръка точно когато щеше да падне от главата му, и я нахлупи бързо над очите си.

Д’Артанян, който беше устремил поглед в тоя човек, страшно пребледня и изпусна чашата си.

— Какво ви е, господине? — попита Планше. — О! Елате, господа, тичайте, на господаря ми му е лошо!

Тримата приятели се спуснаха и намериха д’Артанян, на когото не беше прилошало, а тичаше към коня си. Спряха го на прага.

— Е! Къде по дяволите си хукнал така? — извика му Атос.

— Той е! — извика д’Артанян, пребледнял от гняв и с пот на челото. — Той е! Пуснете ме да го настигна!

— Но кой той? — запита Атос.

— Той, този човек!

— Кой човек!

— Този проклет човек, моят зъл дух, когото виждам винаги, когато ме застрашава някакво нещастие: този, който придружаваше ужасната жена, когато я срещнах за пръв път, този, когото търсех, когато обидих приятеля ни Атос, този, когото видях дори същата сутрин в деня, когато госпожа Бонасийо бе отвлечена! Видях го, той е! Познах го, когато вятърът разгърна мантията му.

— По дяволите! — рече замислено Атос.

— На конете, господа, на конете; да препуснем подире му и ще го догоним.

— Драги мой — прекъсна го Атос, — помислете, че той отива в обратна посока на нашата, че има бодър кон, а нашите са уморени, и ние, с други думи, ще уморим конете си, без да има дори вероятност да го настигнем. Да оставим мъжа, д’Артанян, да спасим жената.

— Хей, господине! — извика някакъв слуга от конюшнята, като тичаше след непознатия. — Хей, господине! Едно листче ви падна от шапката! Хей, господине! Хей!

— Приятелю — спря го д’Артанян, — на, вземи половин пистол за това листче!

— О, господине, с удоволствие! Ето го!

Слугата, зарадван от добрата сделка, която беше направил, се прибра в двора на странноприемницата; д’Артанян разгъна листчето.

— Е? — запитаха го другарите му, като го заобиколиха.

— Само една дума! — отвърна д’Артанян.

— Да — каза Арамис, — но тази дума е име на град или на село.

— Армантиер — прочете Портос. — Армантиер, не съм чувал такова нещо!

— И това име на град или село е написано с нейната ръка! — възкликна Атос.

— Тогава нека пазим грижливо това листче — рече д’Артанян, — може да не съм загубил на вятъра последния си пистол! На конете, приятели, на конете!

И четиримата приятели препуснаха в галоп по пътя за Бетюн.

XXXI КАРМЕЛИТСКИЯТ МАНАСТИР В БЕТЮН

Големите злодеи носят със себе си някакво предопределение, което им помага да преодоляват всички пречки, избавя ги от всички опасности дотогава, докато на провидението му дотегнат техните престъпления и сложи край на нечестивото им щастие.

Така беше и с милейди — тя мина между крайцерите на двете държави и стигна в Булон без никакво премеждие.

Когато слизаше на брега в Портсмут, милейди беше англичанка, която преследванията във Франция бяха прогонили от Ла Рошел; като слезе в Булон след двудневно пътуване, тя се представи за французойка, измъчвана от англичаните в Портсмут поради омразата, която изпитвали към Франция.

Всъщност милейди имаше най-благонадеждния паспорт — своята красота, величествената си осанка и щедростта, с която пръскаше пистоли. Освободена от обикновените формалности благодарение на любезната усмивка и учтивите обноски на стария началник на пристанището, който й целува ръка, тя остана в Булон само толкова, колкото й бе необходимо, за да пусне в пощата едно писмо със следното съдържание:

„До негово високопреосвещенство монсеньор кардинал Ришельо в лагера му край Ла Рошел.

Монсеньор, нека ваше високопреосвещенство бъде спокоен; негова светлост Бъкингамският дук няма да замине за Франция.

Булон, 25 вечерта.

Милейди.“

„П. П. Според желанието на ваше високопреосвещенство отивам в кармелитския манастир в Бетюн, където ще очаквам нарежданията ви.“

И наистина милейди замина още същата вечер; нощта я застигна по пътя; тя се спря и пренощува в странноприемница; после на следния ден в пет часа сутринта продължи и след три часа влезе в Бетюн.

Попита къде се намира кармелитският манастир и незабавно се упъти натам.