Тримата мускетари

— Е заповед за мене да стоя като в затвор, откъдето той ще ме измъкне чрез някои от своите сподвижници.

— Но защо не избягахте?

— Къде бих отишла? Вярвате ли, че има място на земята, където кардиналът не би стигнал, ако само си направи труд да си протегне ръката! Да бях мъж, това в краен случай пак би могло да стане, но една жена, какво може да направи една жена? Младата послушничка, която е тук при вас, опитвала ли се е да избяга?

— Не, наистина, но нейният случай е друг, мисля, че някаква любов я задържа във Франция.

— Тогава — въздъхна милейди, — ако тя обича, не е напълно нещастна.

— И така — забеляза игуменката, като гледаше милейди с растящо любопитство — аз виждам още една преследвана нещастница.

— За съжаление, да! — добави милейди.

Игуменката погледна за миг тревожно милейди, сякаш някаква нова мисъл й изникна в ума.

— Да не сте враг на нашата света вяра? — измънка тя.

— Аз ли! — възкликна милейди. — Аз, протестантка! О! Не! Кълна се в господа, който ни слуша, че напротив, аз съм ревностна католичка.

— Тогава, госпожо — рече усмихната игуменката, — успокойте се, домът, в който се намирате, няма да бъде много тежък затвор и ние ще сторим всичко, което е потребно, за да направим приятно вашето затворничество. Нещо повече, ще видите тук младата жена, преследвана навярно поради някаква дворцова интрига. Тя е мила и приятна.

— Как се казва тя?

— Беше ми препоръчана от едно много високопоставено лице под името Кети. Не съм се опитвала да узная другото й име.

— Кети! — извика милейди. — Как! Уверена ли сте?…

— Че се казва така ли? Да, госпожо, да не би да я познавате?

Милейди се усмихна вътрешно при мисълта, която й мина, че младата жена можеше да бъде някогашната й прислужничка. Споменът за това момиче беше свързан с гняв. Желание за отмъщение изкриви чертите на милейди — всъщност почти веднага лицето й придоби спокойното си и благосклонно изражение, което тази жена със сто лица беше изгубила за миг.

— И кога ще мога да видя тази млада дама, която вече ми стана толкова мила? — запита милейди.

— Тази вечер — отговори игуменката, — дори още през деня. Но вие пътувате от четири дни, както сама ми казахте; тая сутрин сте станали в пет часа и навярно имате нужда от почивка. Легнете и поспете, на обед ще ви събудим.

При все че милейди отлично можеше да мине без тоя сън, поддържана от цялото възбуждение, което новото приключение вдъхваше в жадното й за интриги сърце, тя все пак прие предложението на игуменката: от дванадесет или петнадесет дни тя беше преживяла толкова разнообразни вълнения, че ако желязното й тяло можеше още да издържа на умората, душата й имаше нужда от почивка.

И тя се сбогува с игуменката и си легна, приятно люшкана от мислите за отмъщение, към които я наведе неволно името Кети. Спомни си почти безграничното обещание, което й беше дал кардиналът, в случай че успее да изпълни задачата си. Тя беше успяла, с други думи, д’Артанян беше в ръцете й.

Само едно я ужасяваше — споменът за мъжа й; той беше конт дьо ла Фер, за когото тя мислеше, че е мъртъв или поне, че е напуснал Франция и когото откри в лицето на Атос, най-добрия приятел на д’Артанян.

Но ако той беше приятел на д’Артанян, навярно му беше помагал във всички хитрини, с помощта на които кралицата бе провалила плановете на негово високопреосвещенство; ако беше приятел на д’Артанян, той беше враг на кардинала и навярно тя щеше да успее да го обгърне в своето отмъщение, в гънките на което се надяваше да задуши младия мускетар. Всички тези надежди бяха приятни мисли за милейди и люшкана от тях, тя скоро заспа.

Събуди я приятен глас, който прозвуча край леглото й. Отвори очи и видя игуменката, придружена от млада жена с руси коси, с нежно лице, която беше устремила в нея поглед, изпълнен с благосклонно любопитство.

Лицето на тая жена й беше съвсем непознато; и двете се разглеждаха с най-голямо внимание, като размениха обикновените любезности: и двете бяха много хубави, но със съвсем различна хубост. Милейди се усмихна, като разбра, че с величествената си осанка и аристократичните си обноски превъзхожда младата жена. Наистина облеклото на послушничка, което носеше младата жена, не допринасяше много за такова състезание.

Игуменката ги представи една на друга; после, когато тази формалност бе изпълнена, тя остави двете млади жени, понеже задълженията й я зовяха в черквата.

Послушничката, като видя, че милейди лежи, поиска да последва игуменката, но милейди я задържа.

— Как, госпожо — рече й тя, — едва ви зърнах и вие искате вече да ме лишите от присъствието си, на което аз все пак, да си призная, разчитах малко за времето, което ще трябва да прекарам тук?

— Не, госпожо — отвърна послушничката, — боях се само, че съм избрала лошо време: вие спяхте, уморена сте.

— Кажете — продължи милейди, — какво могат да желаят хората, когато спят? Добро пробуждане. Вие сте причина за това пробуждане; оставете ме да му се нарадвам.

И като я улови за ръката, тя я привлече към едно кресло до леглото си.

Послушничката седна.