Тримата мускетари

„Драги братовчеде,

Ето разрешение от сестра ми да изтеглите нашата малка слугиня от Бетюнския манастир, където мислите, че въздухът е вреден за нея. Сестра ми ви изпраща това разрешение с голямо удоволствие, защото тя обича много това момиче и си запазва правото да му бъде полезна по-късно.

Целувам ви.

Мари Мишон“

Към писмото беше приложено така съставеното разрешение:

„Игуменката на Бетюнския манастир да предаде на лицето, което й връчи тази бележка, послушницата, която беше постъпила в нейния манастир с моя препоръка и е под мое покровителство.

Лувър, 10 август 1628 година.

Ана“

Не е трудно да се разбере колко развеселиха остроумните младежи тия роднински връзки на Арамис с една шивачка, която наричаше кралицата своя сестра. Но Арамис, след като се изчерви два-три пъти до уши от грубите шеги на Портос, помоли приятелите си да не говорят вече по този въпрос, като заяви, че ако му се спомене само една дума, няма да използува повече братовчедката си за посредница.

И тъй за Мари Мишон вече не стана дума между четиримата мускетари, които всъщност имаха това, което искаха: разрешението да изведат госпожа Бонасийо от кармелитския манастир в Бетюн. Наистина това разрешение не им вършеше много работа, докато бяха в лагера край Ла Рошел, тъй да се каже на другия край на Франция; и д’Артанян бе решил да иска отпуск от господин дьо Тревил, като му повери чисто и просто значението на своето заминаване, когато на него и на тримата му приятели бе съобщена новината, че кралят ще замине за Париж със свита от двадесет мускетари и че те са включени в тая свита.

Радостта бе голяма. Изпратиха слугите напред с багажа, а те заминаха сутринта.

Кардиналът изпрати негово величество от Сюржер до Мозе и там кралят и неговият министър се сбогуваха, като показаха взаимни приятелски чувства.

Но кралят, който търсеше развлечение, пътувайки колкото можеше по-бързо, защото искаше да пристигне в Париж на двадесет и трети, се спираше от време на време за лов със соколи — забава, към която някога го беше пристрастил де Люин и която той много обичаше. Когато това се случеше, шестнадесет от двадесетте мускетари се радваха на забавното прекарване на времето, но четирима проклинаха жестоко. Особено д’Артанян чувствуваше, че ушите му непрестанно бръмчат, което Портос обясняваше така:

— Една много знатна дама ми каза: „Това означава, че някъде говорят за вас“.

Най-после свитата мина през Париж на двадесет и трети през нощта; кралят благодари на господин дьо Тревил и му разреши да даде по четири дни отпуск, при условие че никой от щастливците няма да се явява на публично място, инак ги чака затваряне в Бастилията.

Първи получиха отпуски — не е трудно да се отгатне — нашите четирима приятели. Нещо повече, Атос издействува от господин дьо Тревил шест дни вместо четири и прибави към тези шест дни още две нощи, тъй като те заминаха на двадесет и четвърти в пет часа вечерта, а господин дьо Тревил писа благосклонно на отпуските двадесет и пети сутринта.

— Е, боже мой — казваше д’Артанян, който, читателят знае, не се съмняваше никога в нищо, — струва ми се, че си създаваме много грижи за нищо и никаква работа: за два дни, като уморя два или три коня (все ми е едно, имам пари), аз ще бъда в Бетюн, ще предам на игуменката писмото от кралицата и ще заведа скъпото съкровище, което отивам да търся, не в Лотарингия, не в Белгия, а в Париж, където то ще бъде много по-добре скрито, особено докато господин кардиналът е в Ла Рошел. После, като се върнем от похода, било чрез покровителството на братовчедката й, било чрез нашите лични заслуги към нея, ще издействуваме от кралицата, каквото пожелаем. Останете тук, не се преуморявайте напразно. Аз и Планше сме достатъчни за такава проста работа. На това Атос отговори спокойно:

— И ние имаме пари, защото аз още не съм изпил напълно остатъка от диаманта. А Портос и Арамис не са го изяли напълно — И ние ще уморим много лесно четири коня вместо един. Но помислете, д’Артанян — добави той така мрачно, че гласът му накара момъка да потрепери. — помислете, че Бетюн е град, където кардиналът определи среща на една жена, а тая жена, където и да отиде, носи след себе си нещастие. Ако имахте работа с четирима мъже, д’Артанян, щях да ви оставя да отидете сам; но вие имате работа с тая жена, да отидем четиримата и дай боже, заедно с четиримата си слуги да бъдем достатъчно на брой!

— Вие ме плашите, Атос — извика д’Артанян. — От какво се боите, боже мой?

— От всичко! — отвърна Атос.