Тримата мускетари

— Хайде де! — възкликна Бъкингам. — Да не сте луд, та ми говорите така?

— Милорд, извинете ме! Говоря, както мога. Сдържам се. Но, милорд, помислете си какво ще направите и се пазете да не превишите мярката!

— Моля?… Боже, прости ми! — извика Бъкингам. — Той сякаш ме заплашва!

— Не, милорд, още моля и ви казвам: една капка вода е достатъчна, за да прелее пълната чаша, една малка грешка може да навлече възмездие над главата, щадена въпреки толкова престъпления.

— Господин Фелтън — каза Бъкингам, — ще излезете оттук и ще отидете веднага под арест.

— Вие ще ме изслушате докрай, милорд. Вие сте прелъстили тази девойка, вие сте я оскърбили, вие сте я опетнили. Изкупете престъпленията си към нея, оставете я да замине свободно и аз няма да искам нищо друго от вас.

— Няма да искате! — повтори Бъкингам, като погледна учуден Фелтън и наблегна на всяка сричка от трите думи, които каза.

— Милорд — продължи Фелтън и колкото повече говореше, толкова повече се разпалваше. — Милорд, пазете се, на цяла Англия дотегнаха вашите беззакония. Милорд, вие злоупотребихте с кралската власт, която почти узурпирахте. Милорд, вие сте омразен на хората и на бога. Бог ще ви накаже по-късно, но аз, аз ще ви накажа днес.

— О! Това е вече много! — извика Бъкингам, като пристъпи крачка към вратата.

Фелтън му препречи пътя.

— Аз ви моля смирено — продължи той, — подпишете заповед за освобождението на лейди Уинтър. Помислете, че това е жената, която вие сте обезчестили.

— Махнете се, господине — процеди Бъкингам, — или ще позвъня и ще заповядам да ви оковат във вериги.

— Вие няма да позвъните — пресече го Фелтън, като се хвърли между дука и звънеца, поставен на една масичка със сребърни инкрустации. — Пазете се, милорд, вие сте в ръцете на бога.

— В ръцете на дявола, искате да кажете — извика Бъкингам, като повиши глас, за да привлече хора, но без да повика направо.

— Подпишете, милорд, подпишете заповед за освобождението на лейди Уинтър — каза твърдо Фелтън, като бутна един лист към дука.

— Насила! Подигравате ли се! Хей, Патрик!

— Подпишете, милорд.

— Никога!

— Никога?

— Помощ — извика дукът и в същото време грабна шпагата си.

Но Фелтън не му даде време да я извади. Той държеше напълно готов в пазвата си ножа, с който се беше наранила милейди. С един скок той се нахвърли върху дука. В същия миг Патрик влезе в стаята и извика:

— Милорд, писмо от Франция!

— От Франция! — възкликна Бъкингам и забрави всичко, като си помисли кой изпращаше писмото.

Фелтън използува този миг и заби ножа до дръжката в хълбока му.

— Ах! Предател! — извика Бъкингам. — Ти ме уби…

— Убийство! — изрева Патрик.

Фелтън се озърна, за да избяга, и като видя, че вратата е отворена, втурна се в съседната стая, където чакаха, както казахме, пратениците на Ла Рошел, прекоси я тичешком и хукна към стълбата. Но на най-горното стъпало срещна лорд Уинтър, който, щом го видя смъртно бледен, с блуждаещ поглед и с петна от кръв по ръката и лицето, го сграбчи за гърлото и извика:

— Знаех, но се сетих с минута закъснение! Ах, колко съм нещастен, колко съм нещастен!

Фелтън не оказа никаква съпротива. Лорд Уинтър го предаде в ръцете на стражата. Отведоха го, докато се получат нови нареждания, на една малка тераса, която се издигаше над морето. Уинтър се втурна в кабинета на Бъкингам.

При вика, който нададе дукът, при повикването на Патрик в кабинета се втурна мъжът, когото Фелтън беше срещнал във вестибюла.

Той видя дука легнал на един диван, притиснал раната със сгърчената си ръка.

— Ла Порт — продума дукът с угасващ глас, — Ла Порт, тя ли те изпраща?

— Да, ваша светлост — отвърна верният плащеносец на Ана Австрийска, — но много късно може би.

— Тихо, Ла Порт! Може да ви чуят. Патрик, не пускайте никого. О, няма да узная какво е изпратила да ми кажат! Боже мой, умирам!

И дукът изгуби съзнание.

Но лорд Уинтър, пратениците, началниците на експедиционните войски, офицерите от свитата на Бъкингам нахлуха в стаята му. Навсякъде се носеха отчаяни викове. Новината, която изпълваше двореца с вопли и стенания, скоро излезе оттам и се пръсна из града.

Топовен изстрел възвести, че се е случило нещо ново и неочаквано.

Лорд Уинтър си скубеше косите.

— Закъснях с една минута! — викаше той. — Една минута! Боже мой, боже мой, какво нещастие!

И наистина в седем часа сутринта му казаха, че на един прозорец на замъка виси въжена стълба. Той изтича веднага в стаята на милейди, намери я празна, с отворен прозорец и изпилена решетка, спомни си устното предупреждение, което д’Артанян беше заповядал на пратеника си да му предаде, изплаши се за дука, изтича в конюшнята и без да губи време с оседлаване, яхна първия кон, който му попадна, препусна с всички сили, скочи от него в двора, изкачи се бързо по стълбата и на най-горното стъпало, както казахме, срещна Фелтън.

Но дукът не беше мъртъв — той дойде на себе си, отвори очи и в сърцата на всички блесна надежда.

— Господа — рече той, — оставете ме само с Патрик и Ла Порт.

— А, вие ли сте, Уинтър! Изпратихте ми тая сутрин някакъв луд, вижте в какво състояние ме остави!