Тримата мускетари

Милейди затвори прозореца, загаси лампата и отиде, както я посъветва Фелтън, да се сгуши в леглото си. Сред воя на бурята тя чуваше как стърже пилата на решетката, а при блясъка на всяка светкавица съзираше сянката на Фелтън зад стъклата.

Тя прекара един час, без да диша, притаила дъх, с пот на челото, със сърце, което се свиваше от страшна тревога и при най-малкия шум в коридора.

Има часове, които траят година.

След един час Фелтън пак почука.

Милейди скочи от леглото и отиде да отвори. Две железа бяха прерязани и се образуваше дупка, през която можеше да се провре човек.

— Готова ли сте? — попита Фелтън.

— Да. Трябва ли да взема нещо?

— Злато, ако имате.

— Да, за щастие оставиха ми това, което имах.

— Толкова по-добре, защото аз похарчих всичките си пари, за да наема лодка.

— Вземете — каза милейди, като подаде на Фелтън кесия, пълна с луи.

Фелтън взе кесията и я пусна долу в подножието на стената.

— А сега — попита той — искате ли да дойдете?

— Готова съм.

Милейди се качи на едно кресло и промъкна горната част на тялото си през прозореца. Тя видя младия офицер увиснал над пропастта на въжена стълба.

За пръв път някакво чувство на ужас й напомни, че е жена.

Бездната я ужасяваше.

— Боях се от това — рече Фелтън.

— Няма нищо, няма нищо — отвърна милейди, — ще се спусна със затворени очи.

— Имате ли доверие в мене? — запита Фелтън.

— Иска ли питане!

— Приближете двете си ръце, скръстете ги добре. Фелтън уви двете й китки с кърпичката си, а над кърпичката върза въже.

— Какво правите? — попита изненадана милейди.

— Обвийте с ръце шията ми и не се бойте от нищо.

— Но така ще загубите равновесие и ще се пребием и двамата.

— Бъдете спокойна, аз съм моряк.

Нямаше нито миг за губене. Милейди обви с двете си ръце шията на Фелтън и се остави да я измъкне през прозореца.

Фелтън започна да се спуска бавно, от стъпало на стъпало. Въпреки тежестта на телата им, вятърът ги полюшваше във въздуха.

Изведнъж Фелтън се спря.

— Какво има? — попита милейди.

— Тихо — каза Фелтън, — чувам стъпки.

— Открити сме! — Настъпи кратко мълчание.

— Не — обади се Фелтън, — няма нищо.

— Но какъв е този шум?

— Патрулът обикаля замъка.

— Къде обикаля?

— Точно под нас.

— Ще ни открият.

— Няма, ако не блесне мълния.

— Ще се спънат в края на стълбата.

— За щастие тя е на шест стъпки от земята.

— Ето ги, боже мой!

— Мълчете!

И двамата останаха увиснали, неподвижни, притаили дъх, на двадесет стъпки от земята. През това време войниците минаваха под тях, като се смееха и разговаряха.

Настъпи страшен миг за двамата бегълци.

Патрулът мина. Чу се шумът от отдалечаващи се стъпки и шепотът от гласовете, които постепенно замираха.

— Сега — рече Фелтън — ние сме спасени. Милейди въздъхна и изгуби съзнание.

Фелтън продължи да се спуска. Като стигна долния край на стълбата и не почувствува вече опора за краката, той се вкопчи с ръце. Най-после, като хвана последното стъпало, той се отпусна на китките си и допря земята. Наведе се, досегна кесията със златото и я захапа със зъби.

После дигна милейди на ръце и бързо се отдалечи в противоположна на патрула посока. Скоро свърна от патрулния път, спусна се по скалите и като слезе на самия бряг, свирна.

Отговориха му по същия начин и след пет минути се зададе лодка с четирима гребци.

Лодката се приближи, колкото може по-близо, но тъй като беше плитко, не се допря до самия бряг, Фелтън нагази до пояс във водата — не искаше да повери на никого скъпоценния си товар.

За щастие бурята започваше да утихва, но морето все още беше бурно. Малката лодка подскачаше по вълните като орехова черупка.

— Към шлюпа — каза Фелтън — и гребете бързо. — Четиримата души започнаха да гребат, но морето беше много бурно и греблата с мъка пореха водата.

Все пак се отдалечаваха от замъка. Това беше най-важното. Нощта бе много мрачна и вече беше почти невъзможно да се забележи брегът и следователно още по-трудно биха могли да забележат лодката от брега.

Някаква черна точка се люшкаше в морето.

Това беше шлюпът.

Докато четиримата гребци с всички сили гребяха към него, Фелтън развърза въжето, после кърпичката, с която бяха вързани ръцете на милейди.

После, когато ръцете й бяха развързани, той гребна малко вода от морето и поръси лицето й.

Милейди въздъхна и отвори очи.

— Къде съм? — попита тя.

— Спасена — отвърна младият офицер.

— О! Спасена! Спасена! — извика тя. — Да, ето небето, ето морето! Въздухът, който дишам, е въздухът на свободата. Ах!… Благодаря, Фелтън, благодаря!

Младежът я притисна до сърцето си.

— Но какво ми е на ръцете? — попита милейди. — Като че са ми стискали китките в менгеме!

Милейди подигна ръцете си и наистина китките й бяха посинели.

— Жалко! — рече Фелтън, като погледна тия хубави ръце и поклати леко глава.

— О, нищо, нищо! — извика милейди. — Сега си спомням! — Милейди се озърна.

— Тук е — каза Фелтън и бутна с крак кесията с пари. Приближаваха се до шлюпа. Дежурният моряк извика към лодката, от лодката отговориха.

— Какъв е този кораб? — попита милейди.

— Шлюпът, който наех за вас.

— Къде ще ме закара?

— Където искате, стига само да ме оставите в Портсмут.