Тримата мускетари

Блед, неподвижен, смазан от това страшно откритие, заслепен от неземната красота на тая жена, която разкриваше своята голота пред него с безсрамие, което му се виждаше възвишено, той падна накрая на колене пред нея, както правеха първите християни пред непорочните и свети мъченици, които гоненията на императорите хвърляха в цирка на кръвожадната похот на тълпите. Жигът изчезна, остана само красотата.

— Простете, простете! — извика Фелтън. — О! Простете! — Милейди прочете в очите му: любов, любов!

— Да ви простя, за какво? — запита тя.

— Простете, че се присъединих към вашите мъчители. — Милейди му подаде ръка.

— Толкова хубава, толкова млада! — извика Фелтън, като покриваше с целувки ръката й.

Милейди хвърли върху него един от ония погледи, които превръщат роба в крал.

Фелтън беше пуритан: той пусна ръката на тая жена, за да целуне нозете й.

Той не я обичаше, боготвореше я.

Когато възторгът премина, когато милейди сякаш възвърна своето хладнокръвие, което нито за миг не беше изгубила, когато Фелтън видя да се закриват под булото на целомъдрието тия любовни съкровища, които се криеха така умело, за да ги пожелае по-горещо, той каза:

— Сега остава да ми кажете само едно — името на вашия истински палач, защото за мене той е само един, другият е бил оръдие, нищо друго.

— Как, братко! — извика милейди. — Трябва ли да го назова, не отгатна ли кой е?

— Как! — запита Фелтън. — Той!… Пак той!… Вечно той!… Как! Истинският виновник…

— Истинският виновник — отвърна милейди — е човекът, който разорява Англия, гонителят на истинските вярващи, подлият похитител на честта на толкова жени, този, който за една прищявка на поквареното си сърце ще накара Англия да пролее толкова кръв, който днес закриля протестантите, а утре ще ги предаде…

— Бъкингам! Значи Бъкингам! — извика силно разгневен Фелтън.

Милейди закри лицето си с ръце, сякаш не можеше да понесе срама, който й навяваше това име.

— Бъкингам, палачът на това небесно създание! — извика Фелтън. — И ти не го порази с гръм, господи! И ти го остави знатен, уважаван, могъщ, за гибел на всички ни!

— Бог се отрича от този, който сам себе си отрича — каза милейди.

— Та той иска да навлече на главата си наказанието, което е отредено за прокълнатите! — продължи Фелтън с растящо възбуждение. — Та той иска човешката мъст да изпревари небесното правосъдие!

— Хората се боят от него и го щадят.

— О! Аз — заяви Фелтън, — аз не се боя от него и не ще го пощадя!…

Милейди почувствува, че душата й се облива в адска радост.

— Но как лорд Уинтър, моят покровител, моят баща — запита Фелтън — е замесен във всичко това?

— Слушайте, Фелтън — започна милейди, — между подлите и презрените още има благородни и великодушни хора. Имах годеник, мъж, когото обичах и който ме обичаше. Сърце като вашето, Фелтън, човек като вас. Отидох при него и му разказах всичко. О, той ме познаваше и не се усъмни нито за миг. Той беше знатен благородник, той беше човек във всяко отношение равен на Бъкингам. Той не каза нищо, препаса само шпагата си, наметна мантията си и отиде в двореца на Бъкингам.

— Да, да — рече Фелтън, — разбирам, макар че за такива хора човек не трябва да си служи с шпага, а с кинжал.

— Бъкингам беше заминал предната вечер, изпратен като извънреден посланик в Испания, отишъл да иска ръката на инфантата за крал Карл I, който тогава беше само уелски принц. Годеникът ми се върна.

„Слушайте — каза ми той, — този човек е заминал и с други думи, засега избягва моето отмъщение. Но докато той се върне, нека се венчеем, както бяхме решили, а после разчитайте на лорд Уинтър, който ще съумее да защити своята чест и честта на жена си.“

— Лорд Уинтър — възкликна Фелтън.

— Да — потвърди милейди, — лорд Уинтър, и сега разбирате всичко. Нали? Бъкингам отсъствува близо една година. Осем дни преди пристигането му лорд Уинтър почина внезапно, като ме остави единствена наследница. Отде дойде този удар? Бог, който знае всичко, навярно знае това, но аз не обвинявам никого…

— О! Каква бездна, каква бездна! — извика Фелтън.

— Лорд Уинтър умря, без да каже нищо на брат си. Ужасната тайна трябваше да остане скрита за всички, докато един ден падна като гръм над главата на виновния. Вашият покровител гледаше с лошо око на тая сватба на големия си брат с момиче без състояние. Почувствувах, че не мога да очаквам от човек, излъган в надеждите си за наследство, никаква подкрепа. Прехвърлих се във Франция, решена да прекарам там останалите дни на живота си. Но цялото ми състояние е в Англия. Войната прекрати съобщенията между двете държави и аз останах без средства. Принудена бях да се върна. Преди шест дни слязох в Портсмут.

— Е, и? — запита Фелтън.