Тримата мускетари

— И! Бъкингам, научил навярно за моето завръщане, говорил за мене на лорд Уинтър, вече настроен срещу мене, и му казал, че снаха му е уличница, жигосана жена. Чистия и благороден глас на моя съпруг го нямаше вече да ме защити. Лорд Уинтър повярвал всичко, което му казали, повярвал лесно, тъй като му било изгодно да повярва. Заповяда да ме арестуват, доведе ме тук и ме постави под ваша охрана. Вие знаете останалото: вдругиден той ме заточава, изпраща ме в изгнание, вдругиден той ме заселва сред престъпници! Клопката е добре скроена, заговорът е изкусен и честта ми няма да преживее това. Вие виждате много добре, Фелтън, че трябва да умра. Фелтън, дайте ми ножа!

И при тези думи, сякаш изгубила сетни сили, милейди падна немощна и посърнала в прегръдките на младия офицер, който, опиянен от любов, от ярост и от незнайни наслади, я прихвана възторжено, притисна я към сърцето си, цял изтръпнал от дъха на тези хубави уста и от допира на тази тъй трептяща гръд.

— Не, не — рече той, — не, ти ще живееш уважавана и чиста, ще живееш, за да възтържествуваш над враговете си.

Милейди го отблъсна бавно с ръка, като го привличаше с поглед, но Фелтън на свой ред я прегърна и почна да я умолява като божество.

— О, смърт, смърт! — казваше тя, като снишаваше глас и премрежваше поглед. — О, смърт, не позор! Фелтън, братко мой, приятелю мой, заклевам те!

— Не — извика Фелтън, — не, ти ще живееш и ще живееш отмъстена.

— Фелтън, аз нося нещастие на всичко, което ме заобикаля! Фелтън, върви си! Фелтън, остави ме да умра!

— Добре, тогава ще умрем заедно! — извика той, като впи устни в устните на затворницата.

Няколко удара отекнаха на вратата. Този път милейди наистина го отблъсна.

— Слушай — прошепна тя, — чули са ни и идат! Свършено е, ние сме загубени!

— Не — отвърна Фелтън, — часовият ме предупреждава, че минава патрул.

— Тогава тичайте на вратата и отворете сам.

Фелтън се подчини. Тази жена владееше вече всичките му мисли, цялата му душа.

Срещу него стоеше сержант, началник на охранителен патрул.

— Е! Какво има? — запита младият лейтенант.

— Бяхте ми казали да отворя вратата, ако чуя да се вика за помощ — отговори войникът, — но забравихте да ми оставите ключа. Чух, че викате, без да разбера какво казвате, исках да отворя вратата, тя беше заключена отвътре и повиках сержанта.

— И аз дойдох — добави сержантът.

Фелтън объркан, почти обезумял, стоеше безмълвен. Милейди разбра, че тя трябва да овладее положението, изтича до масата и взе ножа, оставен от Фелтън там.

— С какво право искате да ми попречите да умра? — извика тя.

— Велики боже! — викна Фелтън, като видя ножа да блести в ръката й.

В този миг подигравателен смях екна в коридора. Лордът, привлечен от шума, по халат, с шпага под мишница, стоеше на прага.

— Аха! — каза той. — Ето и последното действие на трагедията. Виждате ли, Фелтън, че драмата се развива така, както ви казах. Но бъдете спокоен, няма да се пролее кръв.

Милейди разбра, че е загубена, ако не даде на Фелтън бързо и страшно доказателство за смелостта си.

— Лъжете се, милорд, кръв ще се пролее и нека тази кръв падне върху тези, които са причина тя да се пролее!

Фелтън извика и се спусна към нея. Беше много късно: милейди се бе наранила.

Но ножът за щастие или по-право благодарение на ловкостта на милейди срещна железния корсет, който по онова време бранеше като броня женската гръд. Той се беше плъзнал, разкъсвайки дрехата, и бе проникнал покрай ребрата.

Но въпреки това дрехата на милейди в миг се обагри с кръв.

Милейди бе паднала по гръб и изглеждаше в безсъзнание.

Фелтън измъкна ножа.

— Вижте, милорд — продума той мрачно, — ето една жена, която се намираше под моя охрана и която се уби!

— Бъдете спокоен, Фелтън — рече лорд Уинтър, — тя не е мъртва, демоните не умират толкова лесно. Бъдете спокоен и идете да ме чакате в стаята ми.

— Но, милорд…

— Вървете, заповядвам ви.

При тази заповед на началника си Фелтън се подчини. Но като излизаше, той прибра ножа в пазвата си.

А лорд Уинтър повика само жената, която прислужваше на милейди, и когато тя дойде, поръча й да се грижи за затворницата, която все още беше в безсъзнание, и я остави сама с нея.

Но понеже в края на краищата въпреки съмненията му раната можеше да се окаже тежка, той изпрати веднага слуга на кон да повика лекар.

XXVIII БЯГСТВОТО

Както бе предположил лорд Уинтър, раната на милейди не беше опасна. Веднага щом остана сама с жената, която лордът бе повикал и която бързаше да я разсъблече, тя отвори очи.

Но трябваше да се преструва на слаба и болна. Това не беше трудно за комедиантка като милейди — бедната жена бе напълно измамена от затворницата и въпреки нейните настоявания бдя упорито над нея цялата нощ.

Но присъствието на тази жена не пречеше на милейди да мисли.

Нямаше вече никакво съмнение. Тя беше убедила Фелтън. Фелтън й принадлежеше — намираше се в такова душевно състояние, че дори и ангел да се явеше пред него да обвинява милейди, той положително щеше да го вземе за пратеник на дявола.