Тримата мускетари

— Боже мой! — въздъхна тя. — Колко съм нещастна! От шест месеца съм тук без никакво развлечение и ето вие дойдохте и вашето присъствие щеше да бъде за мене приятна компания, а аз навярно всяка минута може да напусна манастира!

— Как! — попита милейди. — Скоро ли ще излезете?

— Надявам се поне — отвърна послушничката с радост, която никак не се мъчеше да прикрива.

— Научих, че сте пострадали от кардинала — продължи милейди. — Това ще бъде причина да станем по-добри приятелки.

— Значи е истина това, което ми каза нашата добра майка игуменка, че и вие сте жертва на този лош свещеник?

— Шт! — прошепна милейди. — Дори тук да не говорим така за него; всичките ми нещастия идват оттам, че казах почти същото, което вие казахте сега, пред една жена, за която мислех, че ми е приятелка, а тя ме издаде. И вие ли сте също жертва на издайничество?

— Не — отговори послушничката, — жертва съм на своята преданост: на предаността си към една жена, която обичах, за която бях готова да дам живота си и съм готова да го дам.

— И която ви е изоставила, така е!

— Бях много несправедлива, като мислех така, но от два-три дни се убедих в противното и благодаря на бога за това; тежко щеше да ми бъде да мисля, че ме е забравила. Но вие, госпожо — продължи послушничката, — струва ми се, че вие сте свободна и ако искате да избягате, това зависи само от вас.

— Къде мога да отида без приятели, без пари, в един край на Франция, който ми е непознат, където никога не съм идвала?…

— О! — извика послушничката. — Ако става дума за приятели, вие ще намерите навсякъде, където отидете, вие изглеждате толкова добра и сте толкова хубава!

— Това не пречи — продължи милейди, като смекчи усмивката си така, че да й придаде ангелско изражение — да бъда сама и преследвана.

— Слушайте — каза послушничката, — трябва да се уповаваме на небето! Рано или късно доброто, което сме направили, става наш защитник пред бога и знаете ли, може би е щастие за вас, колкото нищожна и безпомощна да съм, че ме срещнахте: защото, ако изляза оттук, ще намеря влиятелни приятели, които, след като се бориха за мене, ще могат да се борят и за вас.

— О, като казах, че съм сама — додаде милейди, с надеждата, че говорейки за себе си, ще накара и послушничката да проговори, — не искам да кажа, че нямам и аз някои високопоставени познати; но тези познати сами треперят пред кардинала: самата кралица не смее да поддържа борбата срещу страшния министър; имам доказателства, че нейно величество въпреки доброто си сърце неведнъж е била принудена да изоставя на гнева на негово високопреосвещенство хората, които са й услужвали.

— Повярвайте ми, госпожо, кралицата може да дава вид, че е изоставила тези хора, но не бива да се съди по външното впечатление; колкото повече те са преследвани, толкова повече тя мисли за тях; и често, когато те най-малко се надяват, тя им доказва, че не ги е забравила.

— Уви! — рече милейди. — Вярвам в това: кралицата е толкова добра.

— О! Значи вие познавате хубавата и благородна кралица, щом говорите така за нея! — извика възторжено послушничката.

— Искам да кажа — започна милейди, разбрала, че се е поувлякла, — че нея лично нямам честта да познавам, но познавам много от най-близките й приятели — познавам господин дьо Пютанж, познавах в Англия господин Дюжар, познавам господин дьо Тревил.

— Господин дьо Тревил! — извика послушничката. — Познавате ли господин дьо Тревил?

— Да, разбира се, дори много добре.

— Капитанът на кралските мускетари, нали?

— Капитанът на кралските мускетари.

— О! Но вие ще видите — извика послушничката, — че след малко ще се опознаем напълно и ще станем едва ли не приятелки; щом познавате господин дьо Тревил, вие навярно сте ходили у тях?

— Често! — отвърна милейди. Тя тръгна веднъж по тоя път и като видя, че лъжата успява, реши да продължи докрай.

— У тях навярно сте виждали някои от неговите мускетари?

— Всички, които приема обикновено! — отвърна милейди, за която този разговор започна да става действително интересен.

— Кажете ми имената на някои от онези, които познавате, и ще видите, че ще излязат мои приятели.

— Но — започна смутена милейди — познавам господин дьо Сувиньи, господин дьо Куртиврон, господин дьо Ферюсак.

Послушничката я остави да говори; после, като видя, че тя млъкна, запита:

— Не познавате ли един благородник — Атос? — Милейди побледня като платно и колкото и да се владееше, неволно извика, сграбчи ръката на събеседницата си и впи поглед в нея.

— Какво! Какво ви е? О, боже мой! — запита бедната жена. — Да не съм казала нещо, с което да съм ви оскърбила?

— Не, но това име ме изненада много, тъй като и аз познавах този благородник и ми се видя странно, че срещам човек, който, изглежда, добре го познава.

— О! Да! Добре! Добре! Не само него, но и приятелите му, господата Портос и Арамис!

— Наистина! И тях познавам! — извика милейди, която почувствува, че дори сърцето й се смразява.

— Е добре! Щом ги познавате, трябва да знаете, че те са добри и верни другари; защо не се обърнете към тях, ако имате нужда от подкрепа?