Тримата мускетари

— Тук или в околността.

— Не можете ли да ме вземете със себе си?

— Не, заповедта е изрична: в околностите на лагера може да ви познаят, а вашето присъствие, разбирате, нали, би злепоставило негово високопреосвещенство.

— Значи ще трябва да чакам тук или в околността.

— Само че кажете ми предварително къде ще чакате известия от кардинала, за да зная къде да ви намеря.

— Слушайте, навярно не ще мога да остана тук.

— Защо?

— Вие забравяте, че враговете ми могат да пристигнат всеки миг.

— Наистина, но тогава тази женичка ще се изплъзне от ръцете на негово високопреосвещенство?

— Ха! — извика милейди с усмивка, която беше свойствена само на нея. — Вие забравяте, че аз съм най-добрата й приятелка.

— Да, наистина! Значи мога да кажа на кардинала относно тази жена…

— Да бъде спокоен.

— Това ли е всичко?

— Той ще разбере какво означава това.

— Ще се досети. Сега кажете какво трябва да правя аз?

— Ще заминете веднага, струва ми се, че вестите, които ви нося, заслужават труда да се бърза.

— Каляската ми се счупи, като влизах в Лилие.

— Чудесно!

— Как чудесно!

— Да, аз имам нужда от вашата каляска.

— А как ще замина аз?

— На кон.

— Лесно ви е да говорите, сто и осемдесет левги.

— Че какво от това?

— Ще ги измина. После?

— После: като минавате през Лилие, ще ми изпратите своята каляска и ще заповядате на слугата си да бъде на мое разположение.

— Добре.

— Вие навярно имате в себе си някаква заповед на кардинала?

— Имам пълномощие за пълна свобода на действие.

— Ще го покажете на игуменката, ще й кажете, че днес или утре ще ме потърсят и че ще трябва да последвам лицето, което ще се представи от ваше име.

— Много добре!

— Не забравяйте да говорите грубо за мене в разговора си с игуменката.

— Защо?

— Аз съм жертва на кардинала. Трябва да вдъхна доверие на тази нещастница, госпожа Бонасийо.

— Имате право. А сега ще ми докладвате ли за всичко, което се е случило?

— Но аз ви разказах случая, вие имате добра памет. Повторете всичко, както ви го казах; хартията може да се изгуби.

— Имате право; само че трябва да зная къде да ви намеря, за да не обикалям напразно цялата околност.

— Да, почакайте.

— Искате ли карта?

— О! Познавам много добре тоя край.

— Вие ли? Кога сте идвали тук?

— Тук съм отрасла.

— Наистина ли?

— Виждате, че понякога е хубаво човек да е отрасъл някъде.

— И къде ще ме чакате?…

— Оставете ме да помисля малко; а, знаете ли, в Армантиер.

— Какво е това Армантиер?

— Малко градче на река Лис, само да премина реката и ще бъда в чужда страна.

— Прекрасно! Но, разбира се, вие ще преминете реката само в случай на опасност.

— Разбира се.

— А в такъв случай как ще узная къде се намирате?

— Имате ли нужда от слугата си?

— Не.

— Доверен човек ли е той?

— Проверен е.

— Дайте ми го; никой не го познава, ще го оставя на мястото, което съм напуснала, а той ще ви доведе, където се намирам.

— И вие казвате, че ще ме чакате в Армантиер?

— В Армантиер.

— Напишете това име на едно листче, боя се да не го забравя; името на един град не може да ни злепостави, нали?

— Кой знае? Все едно — рече милейди, като написа името на едно листче, — аз се злепоставям.

— Добре! — каза Рошфор, като взе листчето от ръцете на милейди, сгъна го и го пъхна в подплатата на шапката си. — Но бъдете спокойна, аз ще постъпя като децата и в случай че загубя листчето, ще повтарям името през целия път. Сега това ли е всичко?

— Мисля.

— Да си спомним добре: Бъкингам мъртъв или тежко ранен; вашият разговор с кардинала подслушан от четиримата мускетари; лорд Уинтър предупреден за вашето пристигане в Портсмут; д’Артанян и Атос в Бастилията; Арамис любовник на госпожа дьо Шеврьоз; Портос е самохвалко; госпожа Бонасийо е намерена; да ви изпратя каляската колкото може по-бързо; слугата ми да бъде на ваше разположение; да ви представя за жертва на кардинала, за да не се породи у игуменката някакво подозрение; Армантиер е на брега на Лис. Това ли е?

— Наистина, скъпи ми кавалере, вие имате чудна памет. Но чакайте, прибавете още нещо…

— Какво?

— Видях много хубава гора, която навярно стига до градината на манастира, кажете, че ми е позволено да се разхождам в тая гора. Кой знае? Може би ще стане нужда да изляза през някоя задна вратичка.

— Вие мислите за всичко.

— А вие забравяте едно…

— Какво?

— Да ме попитате имам ли нужда от пари.

— Вярно, колко искате?

— Всичко, което имате в себе си.

— Имам около петстотин пистола.

— И аз имам толкова. С хиляда пистола може да се посрещне всичко. Изпразнете джобовете си.

— Ето.

— Добре! Заминавате ли?

— След един час. Ще похапна, а през това време ще пратя да ми намерят един пощенски кон.

— Чудесно! Сбогом, кавалере!

— Сбогом, контесо!

— Моите почитания на кардинала.

— Моите почитания на сатаната.

Милейди и Рошфор се усмихнаха един на друг и се разделиха.

След един час Рошфор препусна в силен галоп. След пет часа минаваше през Арас.

Нашите читатели вече знаят как д’Артанян го позна и как тая среща вдъхна опасения у четиримата приятели и ги накара да ускорят пътуването си.

XXXIII КАПКА ВОДА

Рошфор едва излезе и влезе госпожа Бонасийо. Тя свари милейди усмихната.