Тримата мускетари

Милейди напразно се опасяваше, че госпожа Бонасийо може да има някакви подозрения — бедната млада жена беше много чиста, за да подозира такова коварство в една жена, пък и името контеса Уинтър, която бе чула от игуменката, й беше съвсем непознато. Тя дори не знаеше, че една жена е имала толкова голям и съдбоносен дял в нещастията, които я бяха сполетели.

— Виждате ли — каза милейди, когато слугата излезе, — всичко е готово. Игуменката не подозира нищо и мисли, че идат да ме вземат от страна на кардинала. Този човек отива да даде последните нареждания. Хапнете малко, пийнете глътка вино и да вървим.

— Да — повтори несъзнателно госпожа Бонасийо, — да, да вървим.

Милейди й направи знак да седне срещу нея, наля й чашка испанско вино и й поднесе пилешки гърди.

— Виждате ли — рече й тя — как всичко е благоприятно за нас: настава нощ, призори ще стигнем в нашето убежище и никой няма да подозира къде сме. Хайде, смелост, хапнете нещо.

Госпожа Бонасийо хапна несъзнателно няколко хапки и потопи устни в чашата си.

— Хайде, хайде — подкани я милейди, като поднесе своята чаша към устните си, — вземете пример от мене.

Но като я приближи към устните си, ръката й остана неподвижна — тя чу по пътя далечен конски тропот, който приближаваше, после почти в същото време й се стори, че чува цвилене на коне.

Този шум я изтръгна от радостта й, както ревът на бурята ни събужда от хубав сън. Тя пребледня, изтича до прозореца, а госпожа Бонасийо се изправи, цяла разтреперана, и се облегна на стола си, за да не падне.

Не се виждаше още нищо — чуваше се само гропогът, който все повече и повече се приближаваше.

— О, боже мой! — извика госпожа Бонасийо. — Какъв е този шум?

— Това са нашите приятели или нашите врагове — отвърна милейди със страшното си хладнокръвие. — Стойте на мястото си, ще ви кажа.

Госпожа Бонасийо остана права безмълвна, неподвижна и бледа като статуя.

Тропотът се усилваше, конете бяха най много на сто и петдесет крачки; не се виждаха още, защото пътят извиваше. Но тропотът ставаше толкова ясен, че можеха да се преброят конете по отмерените удари на подковите ми.

Милейди гледаше, съсредоточила цялото си внимание; беше достатъчно светло и тя можеше да разпознае кои идат.

Изведнъж на завоя на пътя блеснаха везаните шапки и се развяха пера; тя преброи двама, после пет, после осем конника: единият яздеше няколко крачки напред.

Милейди изстена глухо. Тя разпозна, че този, който яздеше начело, е д’Артанян.

— Боже мой! Боже мой! — извика пак госпожа Бонасийо. — Какво има?

— Униформата на гвардейците на господин кардинала; нямаме нито миг за губене! — извика милейди. — Да бягаме, да бягаме!

— Да, да, да бягаме! — повтори госпожа Бонасийо, но прикована от ужас, не можа да пристъпи нито крачка.

Чуха как конниците минаха под прозореца.

— Елате! Хайде, елате де! — викаше милейди, като дърпаше младата жена за ръка, за да я отвлече. — Все още можем да избягаме през градината, ключът е у мене; но да побързаме, след пет минути ще бъде много късно.

Госпожа Бонасийо се помъчи да пристъпи, направи две крачки и падна на колене.

Милейди се опита да я повдигне и да я отнесе, но не успя.

В същия миг чуха тропота на колата, която препусна в галоп, щом се появиха мускетарите. После екнаха три или четири изстрела.

— За последен път, искате ли да дойдете? — извика милейди.

— Ох, боже мой! Боже мой! Много добре виждате, че нямам сили; виждате, че не мога да вървя: бягайте сама.

— Да бягам сама! Да ви оставя тук! Не, не, никога — викна милейди.

Изведнъж тя се изправи и зловеща мълния блесна в очите й: тя изтича до масата и сложи в чашата на госпожа Бонасийо нещо от камъка на пръстена си, който отвори с неимоверна бързина.

Беше червеникаво зрънце, което веднага се стопи.

После тя взе чашата с твърда ръка и каза:

— Пийте, виното ще ви подкрепи, пийте.

И поднесе чашата към устните на младата жена, която пи несъзнателно.

— Ах! Не исках да си отмъстя така — прошепна милейди, като остави с адска усмивка чашата на масата, — но какво да се прави, сторих всичко, което можех.

И изскочи из стаята.

Госпожа Бонасийо я видя как бяга, без да може да я последва; тя беше като ония хора, които сънуват, че ги гонят и напразно се мъчат да вървят.

Минаха няколко минути, страшен шум екна на вратата: всеки миг госпожа Бонасийо очакваше да се появи милейди, но тя не се появи.

На няколко пъти, навярно от ужас, студена пот ороси пламналото й чело.

Най-после тя чу скърцането на решетките, които отваряха, и по стълбите екнаха стъпки от ботуши и звънтене на шпори; вдигаше се голям шум, който приближаваше, и й се стори, че произнасят името й.

Изведнъж тя нададе радостен вик и се спусна към вратата, познала гласа на д’Артанян.

— Д’Артанян! Д’Артанян! — извика тя. — Вие ли сте? Насам, насам.

— Констанс! Констанс! — обади се момъкът. — Къде сте? Боже мой!

В същия миг някой блъсна и разтвори вратата на килията; няколко мъже се втурнаха в стаята: госпожа Бонасийо беше паднала на едно кресло, без да може да се помръдне.